— Нима знаеш всичко това само защото в теб живее една от тях ли? — гласът на Ъндърхил не издаваше отвращение, ала Хенри го видя да пулсира като пипало в съзнанието му. — Цитирам: „Една от нормалните невестулки.“ Край на цитата.
— Не е вярно — отвърна Хенри, а мислено добави: „Поне засега съм чист“.
— Тогава как си научил толкова много подробности? Или си го измисляш в момента? Опитваш се да спасиш кожата, нали?
— В момента най-маловажното е как съм научил подробностите, Оуен… но ти знаеш, че не лъжа. Нали четеш мислите ми.
— В едно съм сигурен — въобразяваш си, че не лъжеш. Колко телепати като теб смяташ, че ще се навъдят?
— Нямам представа. Ако бирусът се разпространи, броят им ще се увеличи, но няма да са от моята категория.
— Защото ти си различен. — Не само тонът, но и мислите на Ъндърхил издаваха недоверието му.
— Приятелю, едва днес разбрах колко съм различен. Но в момента това няма значение. Засега е важно да разбереш, че сивчовците са го закъсали. Вероятно за пръв път в тяхната история влизат в битка за установяване на контрол. Първо, когато невестулките попаднат в човешкия организъм, се превръщат в опасни паразити. Непрекъснато се хранят и също така непрекъснато растат. Те са злокачествени тумори, Ъндърхил.
Бирусът също им създава неприятности. Предполагам, че в други светове се развива нормално, но нашите условия са неблагоприятни за разпространяването му… поне засега. Учените и специалистите в областта на медицината, които режисират това представление, предполагат, че ниските температури забавят растежа на бируса, ала според мен причината е съвсем друга. Разбира се, не съм съвсем сигурен, тъй като те не са наясно, обаче…
— Чакай, чакай! — В мрака проблесна пламъче. — Ъндърхил отново бе запалил цигара, която вятърът щеше да изпуши. — Не говориш за лекарите, така ли?
— Позна.
— Смяташ, че поддържаш контакт с пришълците… чрез телепатия. Вярно ли е?
— Да. По-точно с един от тях.
— С този Джоунси, за когото спомена преди малко ли?
— Оуен, не зная, повярвай ми. Важното е, че те губят битката. Истината е, че двамата с теб, както и хората, които днес участваха в акцията срещу „Синьо момче“, може би няма да доживеем до Коледа. Заразата е проникнала дълбоко в нас. Обаче…
— Имаш право, и аз съм пипнал този бирус — прекъсна го Оуен. — Също и Едуардс — появи се около ноктите му като по магия.
— Но ако наистина се вкорени в теб, едва ли ще го разпространиш — продължи мисълта си Хенри. — В действителност не е толкова заразно. Някои от хората в обора никога няма да го прихванат, независимо с колко заразени общуват. Последните пък ще страдат от вторичната форма на бирус… или на рипли, ако предпочиташ тази дума.
— „Бирус“ ми допада повече.
— Твоя воля. Носителите му може би ще го предадат на още неколцина души, при които заболяването ще бъде в много слаба форма, наречена примерно бирус 3. Възможно е и те да станат преносители на заразата, но при заболелите от бирус 4 наличието му ще се открива само под микроскоп или чрез кръвна проба. Следващ етап няма да има — бирусът ще изчезне.
Следва най-важното, затова слушай внимателно.
Първо, сивите пришълци, които може би са само системи за пренасяне на растителността, вече са унищожени. Онези, които не са били убити от атмосферните условия подобно на марсианците от романа „Война на световете“, чиято смърт е предизвикана от микробите, вие застреляхте с картечниците си. Оцелял е само един, от когото най-вероятно черпя информация. Ала налице е само разумът му, физически той вече не съществува.
Второ, невестулките не функционират според предвижданията. Подобно на злокачествените тумори в крайна сметка те ще се самоунищожат. Онези, които напуснат човешкото тяло, бързо умират под въздействието на пагубната околна среда.
Трето, бирусът също не действа според очакванията, но след време, ако попадне в среда, благоприятстваща развитието му, има опасност да мутира… да се приспособи към местните условия… и да ни подчини на властта си.
— Няма страшно, ние ще го унищожим — заяви Ъндърхил. — Ще опожарим горите, а като приключим, Джеферсън Тракт ще бъде напълно заличен от лицето на земята.
Хенри изпита непреодолимо желание да закрещи от безсилие. Вероятно мислите му пронизаха съзнанието на Ъндърхил, който потрепери, а гърбът му се блъсна в тънката стена на бараката.