— Действията ви са безполезни — продължи Хенри. — Нито задържаните хора, нито невестулките могат да разпространят заразата, бирусът пък не се разпространява от само себе си. Ако твоите хора веднага си вдигнат чукалата, природата сама ще се излекува и ще заличи следите от това безумие. Според мен на сивчовците не им се е вярвало, че са претърпели провал, затова предприеха и последната отчаяна стъпка. Предполагам, че са били изпратени на самоубийствена мисия, ръководена от извънземна версия на вашия безумец Курц. За тях понятието провал не съществува. Мотото им е: „Ние винаги побеждаваме“.
— Откъде знеш какво е…
— В последната минута преди да загинат… може би дори в последната секунда един от тях е открил човек, съвършено различен от човешките същества, с които са се сблъсквали сивчовците, невестулките и бирусът. Именно той е преносител на заразата, ала най-важното е, че вече е извън карантинната зона, което напълно обезсмисля действията ви.
— Това е Гари Джоунс, така ли?
— Да, Джоунси е.
— По какво се различава от обикновените хора?
Въпреки нежеланието си да сподели тайната с Ъндърхил, Хенри знаеше, че трябва да му подхвърли нещичко:
— С Джоунси и другите ни двама приятели, които вече са мъртви, познавахме човек, напълно различен от простосмъртните. По рождение бе надарен с телепатични способности. Той ни въздейства по някакъв начин. Едва ли щеше да е възможно, ако се бяхме запознали с него няколко години по-късно, когато възмъжахме, ала го срещнахме в момент, в който бяхме много… податливи на въздействието му. След време с Джоунси се случи нещо, което изобщо не беше свързано с… онова забележително момче.
Дълбоко в себе си обаче Хенри подозираше, че истината е съвсем друга; въпреки че Гари Джоунс беше блъснат от кола в Кеймбридж, а Дудс никога през живота си не беше напускал Дери, по някакъв начин момчето бе повлияло върху окончателната и пагубна промяна в Джоунси. Както бе повлияло и върху случващото се в момента.
— Нима очакваш да ти повярвам? — попита Ъндърхил. — Очакваш да преглътна невероятната ти приказка, все едно преглъщам сироп против кашлица, така ли?
В полумрака на бараката, изпълнена с уханието на сено, устните на Хенри се разтегнаха в кисела усмивка:
— Оуен, ти го вярваш! Не забравяй — чета мислите ти! Най-опасният ни враг е на свобода. Въпросът обаче е… въпросът е…
Той го зададе мислено.
7
На Оуен, който бе смъкнал маската си и зъзнеше в студа, палейки цигара след цигара, въпреки че изобщо не му се пушеше (беше си купил от лавката още един пакет), изобщо не му беше до смях… но когато човекът в бараката сякаш се обиди от логичния му въпрос, заявявайки: „Оуен, ти го вярваш. Не забравяй — чета мислите ти!“, неочаквано за самия себе си се засмя. Курц беше казал, че ако хората запазят телепатичните си способности и явлението се разпространи, това ще означава край на обществото, съществуващо до момента. Ъндърхил се бе съгласил с него, ала едва сега осъзнаваше колко фатални ще бъдат последствията.
— Въпросът обаче е… въпросът е…
Какво ще предприемем?
Макар да беше капнал от умора, Оуен знаеше какъв е единственият възможен отговор:
— Налага се да последваме Джоунс. Питам се обаче дали ще успеем да го заловим навреме.
— Мисля, че още имаме възможност, макар и минимална.
Ъндърхил се помъчи да проникне в съзнанието на събеседника си и да проумее смисъла на загадъчния отговор, ала не успя — по отношение на телепатичните способности онзи многократно го превъзхождаше. Все пак нещо му подсказваше, че очилатият дребосък е искрен. „Или пък той вярва, че е искрен — хрумна му ненадейно. — Бог ми е свидетел, че искам да му се доверя. Търся си извинение да изчезна оттук преди започването на кръвопролитието.“
— Не! — каза Хенри, а на Оуен му се стори, че за пръв път долавя в тона му неувереност. — Няма да има кръвопролитие. Курц няма да убие приблизително осемстотин души. В крайна сметка унищожаването на невинни хора няма да окаже влияние върху разрешаването на проблема. Те са само… Господи, те са случайни свидетели!
Без особена изненада Ъндърхил установи, че изпитва удоволствие от душевния смут на новия си приятел — Бог му е свидетел, че очилатият го беше накарал да се чувства неловко.
— Какво предлагаш? Преди малко каза, че само приятелят ти Джоунси има значение.
— Вярно е, но… — Той се поколеба и млъкна. Гласът на разума му беше малко по-уверен:
Не съм и намеквал да си отидем и да позволим да ги убият.
— Няма къде да отидем — прекъсна го Ъндърхил. — С теб ще бягаме като плъхове, напускащи потъващия кораб. — Той дръпна още веднъж от третата си недоизпушена цигара, хвърли я и проследи с поглед как вятърът я отнесе. Снегът продължаваше да се сипе, образувайки непроходими преспи. Пътуването в такова време означаваше почти сигурно смърт. „Засега ни устройва моторна шейна — помисли си той. — Но ако до полунощ продължава все така, и с джип няма да си придвижим.“