Оуен, който едва деветнайсетгодишен бе постъпил в армията, а през последните осем години беше сред „чистачите“ на Курц, по мисловния проводник изпрати две ужасни думи:
Приемливи загуби.
Не! — отговори Хенри по същия начин.
Какво искаш да кажеш?
Не съм съгласен.
Имаш ли по-добра идея?
Миг след като зададе въпроса, Оуен се вцепени от ужас — Хенри наистина си въобразяваше, че му е хрумнала блестяща мисъл. Фрагменти от тази идея, която беше прекалено елементарна, за да бъде наречена „план“, проблесна в съзнанието на Оуен като опашата комета. От изненада дъхът му спря. Цигарата се изплъзна от безчувствените му пръсти и вятърът я отнесе.
Ти си луд!
Не съм. Сам каза, че за да избягаме, трябва да им отвлечем вниманието. От това по-голяма диверсия, здраве му кажи.
Така или иначе хората ще бъдат убити.
Възможно е неколцина да загинат… може би дори всички. Но все пак им се предоставя макар и минимална възможност за спасение. Как мислиш, какъв е шансът да оцелеят, ако са заключени в горящ обор?
Хенри продължи, този път на глас:
— Има и още едно преимущество. На Курц изобщо няма да му е до нас, ако трябва да се занимава с неколкостотин бегълци, повечето от които изгарят от желание да разкажат на първия срещнат репортер как паникьосаното правителство на Съединените щати е разрешило повторение на кръвопролитието при Мей Лей, но на американска земя.
„Не познаваш Ейб Курц — помисли си Ъндърхил. — Не подозираш за неговата граница, която никой не бива да прекрачва.“ Всъщност едва днес самият той се беше уверил в съществуването й.
Най-странното бе, че безумното предложение на Хенри донякъде му допадаше, защото в него се съдържаше известна доза изкупление. Докато безкрайният четиринайсети ноември крачеше към полунощ, а шансовете за оцеляване поне до края на седмицата се увеличаваха, Оуен без особена изненада откри колко привлекателна е мисълта за изкуплението.
— Хенри!
— Кажи, Оуен.
— Цял живот съм се чувствал гузен заради стореното в дома на семейство Рейплоу.
— Знам.
— И все пак го правех отново и отново. Какво ще кажеш, не е ли шибано?
Хенри, който си оставаше отличен психиатър, дори след като започнаха да го преследват мисли за самоубийство, не отговори. От опит знаеше, че „шибано“ е най-точното определение за обичайното човешко поведение. Печална констатация, която, за съжаление, отговаряше на истината.
— Съгласен съм — най-сетне заяви Оуен. — Приемам да купиш къщата, но аз ще я обзаведа. Съгласен ли си?
— Да — веднага отговори Хенри.
— Наистина ли ще ме научиш да блокирам чуждото проникване в съзнанието ми? Може би ще ми се наложи да използвам твоята техника.
— Ще те науча, разбира се.
— Значи се разбрахме. А сега слушай внимателно.
Оуен говори в продължение на три минути — понякога на глас, друг път предавайки мислите си по телепатичен път. Двамата с Хенри вече не правеха разлика между средствата за общуване; мисли и думи се бяха превърнали в едно цяло.
Шестнайсета глава
Дери
1
В магазинчето на Гослин е горещо като в пещ. Почти моментално пот избива на челото на Джоунси, а докато четиримата прекосяват помещението, за да стигнат до телефонния автомат (намиращ се досами кюмбето, представете си!); тънки струйки започват да се стичат по страните му; от подмишниците му се носи миризма като от растителността в джунглата след проливен дъжд… макар че там още няма Бог знае каква растителност — той е едва четиринайсетгодишен. Гладна кокошка просо сънува, както често казва Пит.
Не стига, че е горещо, ами той още е под въздействието на съня, който не е избледнял, както често се случва с кошмарите (той усеща миризмата на бензин и на горяща гума, вижда мокасината в ръката на Хенри… и главата… вижда отвратителната отсечена глава на Ричи Гренадо); като капак на всичко телефонистката започва да му прави въртели. Когато Джоунси й дава номера на семейство Кавел — и четиримата го знаят наизуст, тъй като често се обаждат да поискат разрешение да посетят Дудитс (Робърта и Алфи никога не са им отказали, но правилата на доброто възпитание изискват предварително обаждане), тя пита:
— Родителите ти знаят ли, че искаш да проведеш междуградски разговор?
Не говори провлечено като повечето янки, в гласа й се прокрадва интонация, характерна за хора, израснали в район, в който фамилните имена Летурно и Бизонет са по-разпространени от Смит и Джоунс. Бащата на Пит има определение за подобни хора; нарича ги франкофоните, дето са глътнали бастун. И ето че за беля телефонистката принадлежи тъкмо към тази пасмина.