— Иска да разговаря с теб, Джоунси.
За миг той се изкушава да побегне — майната му на Дудитс, майната им на всички! Не, няма да изостави приятелите си само защото всички са сънували някакъв ужасен кошмар… защото без да искат са сторили нещо нередно.
(лъжец долен лъжец направихте го нарочно)
и погледите им го задържат до телефона, въпреки че непоносимата горещина е като нажежен компрес върху гърдите му. Погледите им твърдят, че и той е замесен, затова няма право да напуска, докато Дудитс още е на телефона. Такива са правилата на играта.
„Това е нашият сън — твърдят погледите им, най-вече този на Хенри, — който още не е приключил. Започна в деня, в който го открихме да коленичи полугол зад гаража на братята Тракър. Надарен е със способността да вижда Дирята, сега и ние я съзираме. Може би всеки от нас я възприема различно, но дълбоко в себе си винаги ще я вижда. И четиримата ще я виждаме до сетния си час.“
Погледите им изразяват още нещо, което ще остане неизказано, но ще ги преследва до сетния им час и ще помрачава най-щастливите им мигове — страх от стореното. От онова, което бяха направили по време на забравения епизод от споделения сън.
Ето какво го принуждава да остане до телефона и да вземе слушалката, макар буквално да се разтапя от адската жега.
— Дудитс — казва и дори гласът сякаш е нажежен, — успокой се, всичко е наред. Ти пак поговори с Хенри, тук е страхотна жега, трябва да глътна малко студен…
Дудитс го прекъсва, като настойчиво изкрещява:
— Е ай! Ив! Ив! Оосин Ив!
Въпреки че за околните речта на Дудитс е несвързана, четиримата приятели винаги го разбират… Джоунси веднага си „превежда“ думите му: Не излизай! Сив! Сив! Господин СИВ!
Той зяпва от изненада. Погледът му преминава край нажежената печка, около която въздухът трепти, стрелва се покрай страдащия от махмурлук баща на Бобъра, който тъпо се взира в консервите със зрял боб, покрай госпожа Гослин, която седи зад старомодния касов апарат, и се спира върху малката витрина на магазина. Мръсното стъкло е облепено с пъстри реклами на какво ли не, включително цигари „Уинстън“ и бира „Мусхед“, както и с обяви за благотворителни вечери и пикници по случай Деня на независимостта, състояли се още когато Картър е бил президент… ала все пак Джоунси вижда съществото, което го чака отвън. Съществото, което изскочи иззад него, докато той отчаяно притискаше вратата на банята… което похити тялото му. Кожата му е сивкава, а краката му нямат пръсти; стои голо до бензиновата колонка и го фиксира с мерните си очи. Внезапно го осенява прозрение: „Не изглеждат по този начин — ние ги виждаме такива!“
Сякаш да подчертае мисълта му, господин Сив вдига ръка. От върховете на трите му пръста във въздуха се понасят червеникаво-златисти мехурчета.
„Бирус!“ — казва си Джоунси.
Като че ли е произнесъл на глас магическата дума от приказките, защото всичко наоколо сякаш замръзва. Магазинчето на Гослин се преобразява в натюрморт. След миг цветовете избледняват, натюрмортът се превръща в червеникаво-кафява фотография. Тримата приятели на Джоунси постепенно стават прозрачни, сетне изчезват, сякаш се разтварят във въздуха. Реални са само тежката телефонна слушалка и жегата. Адската жега.
— Ъи е! — изкрещява Дудитс в ухото му. Джоунси го чува как дълбоко си поема въздух, какво прави винаги, когато полага усилия да говори разбрано. — Оунзи! Оунзи! Ъбуди е! Ъбуди се! Ъбу…
2
… ди се! Събуди се! Джоунси, събуди се!
Той вдига глава, ала в първия миг не видя нищо. Косата му, овлажнена от потта, беше паднала в очите му. Джоунси е отметна, надявайки се да види, че се намира в стаята си в Бърлогата или дори в спалнята си у дома, ала надеждите му не се оправдаха. Още бе в канцеларията на братята Тракър. Заспал бе, седейки зад бюрото, и в съня си беше видял как преди много години телефонираха на Дудитс. Преживяването бе съвсем реалистично с изключение на адската горещина. В магазина на Гослин винаги беше студено, защото старецът беше стиснат и пестеше дървата за огрев. Горещината се бе промъкнала в съня му, защото температурата в канцеларията може би надхвърляше четирийсет градуса.
„Котелът на парното сигурно е повреден — помисли си той и се изправи. — А може би сградата гори. Каквато и да е причината, трябва да се измъкна оттук, преди жив да се изпека.“
Заобиколи бюрото, без да забележи, че нещо, спускащо се от тавана, докосна главата му. Изтича до вратата, ала тъкмо когато посягаше да превърти ключа, си спомни как в съня му Дудитс го предупреждаваше да не излиза, защото господин Сив го дебне отвън.