Наистина го дебнеше зад вратата. Търпеливо чакаше в склада на спомените, в който вече всичко му принадлежеше.
Джоунси притисна към вратата потната си длан. Непокорният перчем отново падна върху очите му, но той дори не го забеляза.
— Господин Сив — прошепна. — Там ли си? Обади се, знам, че чакаш отвън.
Отговор не последва, но Сивият със сигурност се спотайваше до вратата. Наклонил е безформената си плешива глава, очите му, които приличат на черни стъклени топчета, са втренчени във валчестата дръжка, търпеливо чака тя да се завърти. Чака Джоунси да се втурне навън. После…
Сбогом, мъчителни човешки мисли! Сбогом, объркващи и неприятни човешки чувства!
Сбогом, Джоунси.
— Господин Сив, май искаш да ме прогониш чрез дим, както се прогонва лисица от бърлогата й. Вярно ли е?
Онзи не отговори, пък и не беше необходимо. Имаше достъп до командното табло на тялото му, следователно контролираше и температурата му. Дали продължава да върти надясно копчето? Сигурно, защото температурата продължаваше да се покачва. Нажеженият обръч все по-силно притискаше гърдите му, затрудняваше дишането му. Кръвта пулсираше в слепоочията му.
Прозорецът! Излез през прозореца!
Искрица надежда проблесна в съзнанието на Джоунси, той се спусна към прозореца. Навън притъмняваше — значи все пак онзи следобед през октомври 1978 не е бил вечен — а алеята, минаваща успоредно на сградата, беше погребана под дълбоки преспи. Никога досега, дори през детството му, снегът не му беше изглеждал толкова примамлив. Представи си как изскача през прозореца като Ерол Флин в черно-бял пиратски филм, как се просва върху благословения сняг, притиска пламналото си лице към него и…
И ръцете на господин Сив се вкопчват в шията му. Макар съществото да е само с три пръста, притежава необикновена сила и за секунди ще сложи край на жалкия му живот. Само да открехне прозореца, за да вдъхне ледения нощен въздух, Сивият ще се промъкне в канцеларията и като вампир ще изпие кръвта му. Онази територия от света на Джоунси не е безопасна, тя вече е завоювана от врага.
От трън та на глог. Каквото и да избера, с мен е свършено!
— Излез! — господин Сив най-сетне проговори, използвайки неговите гласни струни. — Обещавам да го направим много бързо.
Ненадейно вниманието на Джоунси беше привлечено от бюрото, поставено до прозореца. Същото бюро, което го нямаше при първото му влизане в канцеларията. Отначало беше най-обикновена и дори грозновата мебел, която можеш да купиш на разпродажба, ако средства ти са ограничени. В определен момент — Джоунси не си спомняше точно кога се е случило — върху бюрото се бе появил телефонен апарат. Черен и съвсем непретенциозен.
Сега бюрото беше от дъбово дърво — копие на онова, което стоеше в домашния му кабинет. А телефонът бе син, и то марка „Тримлайн“, като апарата в канцеларията му в университета. Джоунси с длан избърса горещата пот, която се стичаше по челото му и в този момент видя, че на тавана е окачен капан за сънища.
Капанът за сънища, който доскоро беше в Бърлогата.
— Мамка му! — прошепна. — Май съм започнал да се обзавеждам.
Разбира се, защо пък не? Дори осъдените на смърт разкрасяват килиите си. Но ако е могъл да вкара в съня си бюро, телефон и капан за сънища, то може би…
Затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да извика представата за кабинета в дома си. Отначало не успя, защото го разсейваше въпросът как е възможно спомените му хем да са отвън в склада, хем да са в канцеларията. Отговорът бе съвсем елементарен. Спомените му са си в съзнанието му, където винаги са били. Кашоните в складовото помещение представляваха само външната страна на нещата, както би казал Хенри… визуалната му представа за информацията, до която господин Сив имаше достъп.
Остави разсъжденията за по-късно и се съсредоточи върху разрешаването на най-належащия проблем. Кабинета в дома ти! Представи си кабинета в Бруклин!
— Какво правиш? — попита Сивият. — Противните нотки на самозадоволство вече не се долавяха в гласа му. — Мътните да те вземат, какво правиш?
Джоунси неволно се усмихна, сетне се вкопчи в изображението, което тъкмо се бе появило в съзнанието му. Съсредоточи се още повече, защото търсеше нещо определено в кабинета… ето я и стената, а до вратата към банята… онова, което му трябва — термостат. Ами сега? Трябва ли да каже някакво заклинание, някаква вълшебна думичка като „абракадабра“?
Разбира се!
Стискайки клепачи и без да престава да се усмихва, той прошепна: