Изглежда, общинските снегорини бяха минали преди малко и магистралата беше проходима. Тъй като нито в едната, нито в другата посока се движеха превозни средства (в този участък нощем движението не беше натоварено дори при хубаво време), господин Сив натисна педала за газта и увеличи скоростта до шейсет километра в час. Отминаха три изхода от магистралата, които Джоунси знаеше още от детството си (КАНЗАС СТРИЙТ, ЛЕТИЩЕ ГОРНАТА МИЛЯ/СТРОФЪРД ПАРК), после джипът отново запълзя по заснеженото платно.
Ненадейно на Джоунси му просветна.
Огледа кашоните, които беше донесъл в канцеларията. Върху повечето имаше надписи „ДУДИТС“, само няколко съдържаха спомените за Дери — тях ги беше взел ей така, за всеки случай. Сивият си въобразяваше, че все още разполага с необходимите му спомени — с необходимата му информация — ала ако предположението на Джоунси се окажеше правилно (беше сигурен, че е разбрал къде отиват), извънземният пришълец не подозираше каква изненада го очаква.
Джоунси не знаеше дали да се радва, или да се страхува; изглежда, изпитваше и двете чувства едновременно.
Сред гъстия сняг се появи нова зелена табела: „ИЗХОД 25 — УИЧЪМ СТРИЙТ“. Той включи мигача.
Като напусна магистралата, зави наляво по Уичъм, а след около два километра направи нов ляв завой и излезе на Картър Стрийт. Стръмната улица водеше към билото на хълма, където някога са се издигали гъсти гори и е било разположено селище на индианското племе микмаки. Отвъд възвишението се ширеше занемарен терен, кой знае защо наречен „Пущинака“. От едната му страна минаваше Канзас Стрийт, една отсечка от която носеше названието Горната миля. Снегоринът не беше минавал поне от няколко часа насам, но доджът успешно издържа изпитанието. Бавно се придвижваше сред странни купчини, покрити със сняг — автомобили, чиито собственици ги бяха паркирали на улицата, нарушавайки наредбата на общината.
На половината път господин Сив отново направи завой и насочи джипа по още по-тясна алея, известна като Наблюдателницата на Картър. Доджът се запързаля, задницата му поднесе. Кучето се надигна, изскимтя, сетне отпусна глава върху предните си лапи. Като по чудо колелата се вкопчиха в снега и изтеглиха нагоре автомобила.
Джоунси стоеше до своя прозорец към света и чакаше Сивият да разбере… ами, да разбере нещо.
Отначало онзи не се притесни, когато фаровете на колата осветиха билото на хълма, а пред погледа му не се появи очакваното. Знаеше, че ще го види след няколко секунди… разбира се, още няколко секунди и ще види високата бяла кула, от която се разкриваше изглед към Канзас Стрийт, цилиндричната кула, по чиято външна стена пълзяха спираловидно разположените прозорци. Още няколко секунди и…
Само че секундите бяха свършили. Доджът се беше изкатерил до билото на възвишението, което някога наричаха Хълма на водонапорната кула. Тук Наблюдателницата на Картър и още три-четири подобни тесни алеи се вливаха в широка окръжност — това беше най-високата точка на Дери. Вятърът виеше като цяло стадо побеснели маймуни, на моменти скоростта му достигаше сто километра в час. Снегът пред фаровете на джипа летеше хоризонтално — досущ неспирен поток от остри ками.
Господин Сив седеше неподвижно. Ръцете на Джоунси се отделиха от волана и безжизнено увиснаха край бедрата му като простреляни птици. Най-сетне промърмори:
— Къде е?
Лявата му ръка затърси дръжката на вратата, напипа я и я дръпна. Протегна крака си навън, след миг падна на колене сред дълбоката пряспа, а силният вятър изтръгна вратата от хватката му. Изправи се и с усилие заобиколи джипа; вихърът издуваше якето му, крачолите на джинсите му плющяха като корабни платна. Температурата беше много под нулата, студът беше кучешки заради ледения вятър (в канцеларията на братя Тракър за броени секунди стана хладно)ы но червено-черният облак, който бе завладял по-голямата част от съзнанието на Джоунси и се ширеше в неговото тяло, не се интересуваше от времето.
— Къде е? — изкрещя Сивият в зейналата паст на бурята — Къде е шибаната кула?
Джоунси знаеше, че не е необходимо да вика; дори да шепнеше, похитителят на тялото му пак щеше да го чуе въпреки воя на вятъра.
— Ха-ха, господин Сив — изкиска се, — ама ти си бил много хахав! Този път майтапът е за твоя сметка. Водонапорната кула се срути през 1985 година.
6
За Миг Джоунси си помисли, че Сивият ще избухне като разглезен малчуган, чийто каприз не е бил изпълнен, ще се просне върху снега и дори ще зарита — против волята си похитителят изпитваше наслада от разнообразните чувства на похитения и след като веднъж ги бе изпитал, нямаше насита — все едно да дадеш на алкохолик ключа за някой бар.