Ала господин Сив, използвайки уморените крака на Джоунси, нагази в дълбоките преспи и тръгна към грамадния каменен пиедестал на мястото, където бе очаквал да види резервоара, съдържащ седем милиона литра питейна вода. Спъна се и се просна на снега, с усилие се изправи, защото болката в хълбока на Джоунси се беше усилила, сетне продължи напред, като бълваше цинизмите, с които Бобъра толкова се гордееше като хлапе: цуни ме по ауспуха, оближи ми патката, изтропай се в шапката и така нататък. Цветистите фрази изглеждаха смешни, когато ги ръсеше Бобъра (или пък Хенри или Пит). Ала когато ги крещеше чудовището с човешки образ, залитащо сред снежните преспи на голия хълм, бяха направо зловещи.
Съществото, каквото и да бе то, най-сетне се добра до пиедестала, който бе осветен от мощните фарове. Беше висок около метър и половина (колкото детски бой) и бе от гранит — най-разпространения строителен материал в Нова Англия. Върху него стояха хваната за ръце момче и момиче, изваяни от бронз, свели глави, сякаш шепнеха молитва или бяха потънали в печал.
Снежната пряспа почти закриваше пиедестала, но металната табелка на лицевата му част още се виждаше. Сивият падна на коленете на Джоунси, изчисти снега и прочете следното:
Отдолу с червен спрей бе написано следното съобщение, което също бе осветено от ярките фарове на джипа:
7
В продължение на пет минути Сивият не помръдна; коленичеше в снега, без да обръща внимание на студа, който проникваше чак до костите на „домакина му“. (Пък и защо ли да го е грижа за Джоунси, който бе нещо като кола под наем — натискаш до дупка педала за газта и си гасиш фасовете на килимчето пред седалката.) Мъчеше се да проумее смисъла на написаното. Буря… деца… Неудачници. Кой или какво е Пениуайз? И най-важното — къде е водонапорната кула, която според спомените на Джоунси трябваше да се издига тук?
Най-накрая се изправи, тромаво докуцука до джипа, седна зад волана и включи отоплението. При първия полъх на горещ въздух тялото на Джоунси се разтрепери като лист. Само след секунди Сивият отново цъфна пред вратата на канцеларията и гневно закрещя, че иска обяснение.
— Защо толкова се горещиш? — с престорена кроткост попита Джоунси и победоносно се усмихна, после се запита дали похитителят му усеща задоволството му. — Нима очакваше да ти съдействам? Не ме мисли за толкова наивен, друже. Разбира се, не знам подробностите, но в общи линии вашият план ми е ясен — след двайсет години майчицата Земя ще се превърне в голяма червена топка. Вече няма да има дупка в озоновия слой на атмосферата, но няма да има и хора.
— Не се опитвай да ме надхитриш! Да не си посмял!
Джоунси едва издържа на изкушението отново да го предизвика. Не вярваше, че дори да побеснее от гняв, натрапникът ще съумее да разбие вратата, но опасните експерименти бяха безсмислени. Освен това беше емоционално изтощен, сякаш се бе нагълтал с отрова.
— Как е възможно да я няма? — Сивият стовари юмрук върху волана. Клаксонът изсвири. Колите на име Хлапак вдигна глава и стреснато изгледа човека зад волана. — Не можеш да ме излъжеш! Притежавам спомените ти!
— Обаче не всичките. Някои успях да взема, спомняш ли си?
— Кои? Кажи ми!
— Че защо? Какво ще ми дадеш в замяна?
Сивият мълчеше. Джоунси го усети как рови папките в картотеката. Ненадейно изпод вратата и през вентилационния отвор в канцеларията нахлуха любимите му миризми — на пуканки, прясно сварено кафе и на яхнията с миди и зеленчуци, която беше специалитет на майка му. Стомахът му мигом се разбунтува.
— Разбира се, не ти обещавам прочутата яхния, приготвена от майка ти — заяви господин Сив. — Но все с нещо ще те нахраня. Гладен си, нали?
— Експлоатираш тялото ми до изтощение, тъпчеш се с моите чувства и още питаш дали съм гладен! — промърмори Джоунси.
— Наблизо има някакво заведение, наречено „Спокойствие“. Според теб то работи двайсет и четири часа в денонощието, което означава, че изобщо не го затварят. Но може би това е поредната лъжа, а?
— Никога не съм те лъгал. Самият ти спомена преди малко, че не мога да те заблудя. Ти разполагаш с уредите на контролното табло, притежаваш картотеката със спомените, имаш всичко освен онова, което е при мен.