— Различно ли щяха да се развият събитията, ако това наистина е била целта ни?
— Спести ми и хипотезите. След онова, което стори на Пит и на войника, нямам никакво желание да провеждам с теб интелектуални дискусии.
— Постъпките ни се обуславят от необходимостта.
— Може би, но ако очакваш да ти помогна, значи не си с всичкия си.
Кучето неспокойно наблюдаваше Джоунси — навярно не беше свикнало с господари, които оживено разговарят със себе си.
— Водонапорната кула е рухнала преди шестнайсет години, но ти си откраднал този спомен, така ли?
— Да… на практика е така, но нита един съд не би ме обвинил в кражба, тъй като спомените са си мои.
— Какво още си откраднал?
— Няма да ти кажа. Помисли, може би ще се досетиш.
Джоунси видя как юмрукът му се стоварва върху вратата — подобни безсмислени удари нанася човек, изпаднал в безсилна ярост. За пореден път си спомни приказката за трите прасенца и си помисли: „Бесней колкото си щеш, господин Сив, наслаждавай се на съмнителното удоволствие на яростта!“.
Но онзи като че се беше отдръпнал от вратата.
— Хей, господин Сив — провикна се Джоунси, — не бъди гневлив!
Знаеше, че похитителят на тялото му отново ще запраши нанякъде да събира информация. Водонапорната кула бе рухнала, но градчето Дери си беше на мястото, следователно все отнякъде се снабдяваше с вода. Запита се дали знае местоположението на другия водоизточник, ала отговорът беше отрицателен. Смътно си спомняше, че когато се беше върнал в Дери за лятната ваканция, жителите на градчето пиеха само бутилирана вода, но това бе всичко. След известно време водоснабдяването на града беше възстановено, но какво значение имаше за един двайсетгодишен младеж, чиято най-голяма грижа е как да изчука Мери Шрат? Наливаш си вода от чешмата и пиеш, какво толкова? Не те е грижа откъде идва, стига от нея да не те хваща разстройство.
Стори му се, че усеща безсилието на Сивия, после се запита да не би да се заблуждава. От сърце се надяваше, че усещането не е плод на въображението му.
Възхити се от себе си, задето беше успял да разгневи натрапника, настанил се в тялото му. Хрумна му, че по времето, когато с тримата му приятели безгрижно пропиляваха младостта си, биха нарекли „лайнохвъргачка“ предизвикателството, което беше отправил на господин Сив.
9
Робърта Кавел се събуди и тъй като още беше под влиянието на кошмарния сън, който я бе обсебил допреди секунди, погледна вдясно, очаквайки да види само мрак. Но сините цифри на часовника, поставен на нощното й шкафче, успокоително блещукаха, следователно токът не беше спирал. Беше истинско чудо, че ураганният вятър не е прекъснал електропровода.
Часовникът показваше 1:04. Робърта включи нощната лампа и отпи глътка вода от чашата. Вятърът ли я беше събудил или кошмарът? Сънят й наистина беше ужасен — някакви извънземни нападаха със смъртоносни лъчи, а хората бягаха навсякъде — но едва ли я бе накарал да се стресне и да отвори очи.
За миг воят на вятъра затихна и тя разбра какво я е събудило — гласът на сина й, идващ откъм стаята му на долния етаж. Дудитс… пееше. Възможно ли е? Едва ли, като се има предвид ужасните мигове, които двамата бяха изживели днес.
От два до пет следобед синът й надаваше протяжни викове: „Объа е мъа!“ — Бобъра е мъртъв. Изглеждаше неутешим, а като капак на всичко му потече кръв от носа. Кръвоизливите му бяха най-големият кошмар за Робърта. Веднъж рукнеше ли кръвта му, нямаше спиране; при подобни случаи почти винаги се налагаше да го заведе в болницата. Този път успя да спре кръвотечението, като напъха тампони в ноздрите на Дудитс и стисна носа му точно между очите. После телефонира на доктор Бриско да го попита може ли да даде на сина си таблетка валиум, но сестрата любено й отговори, че в момента той не бил в града. Заместваше го негов колега, който никога през живота си не беше виждал Дудитс, затова Робърта изобщо не си направи труда да му се обади. На своя глава даде хапчето на сина си, после почисти напуканите му устни и устната му кухина с глицеринов тампон с аромат на лимон, който най-много му харесваше. Бедничкият, дори след прекратяване на химиотерапията в устната му кухина непрекъснато се появяваха ранички. Повече нямаше да го подлагат на химиотерапия. Лекарите, включително и доктор Бриско, отказваха да признаят безсилието си и не отстраниха пластмасовия катетър, ала процедурата повече нямаше да се повтори. Робърта нямаше да разреши на онези бездушни типове с бели престилки отново да подложат на адски мъчения момчето й.