Умът й отказваше да работи. Беше прекалено изплашена, за да търси спомена в паметта си.
— Дудитс! Дудитс, какво…
— Амо! Ъе е ията?
Мамо, къде е кутията?
— В кухнята е… но… Дуди, посред нощ е. Навън бушува снежна буря. Няма да…
„Няма да ходиш никъде“ — това би трябвало да каже, но думите заседнаха в гърлото й. Очите на сина й сияеха, изглеждаше толкова… жизнен. Вероятно би трябвало да се зарадва от промяната в него, но неочакваният му прилив на енергия я изпълваше с ужас.
— Иам и ията! Иам ояда!
Искам си кутията! Искам си обяда!
— Не, Дудитс — заяви Робърта, стараейки се да говори строго. — Сега не е време за обяд. Искам да се съблечеш и да си легнеш, иначе пак ще ти прилошее. Чакай да ти помогна.
Ала когато тя пристъпи към леглото, Дудитс вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си така, че дланите му докосваха страните му. От най-ранната му възраст това бе жест, изразяващ непослушание, и както обикновено мигновено подейства. Робърта се страхуваше да не би той отново да изпадне в истерия и, не дай Боже, от носа му пак да рукне кръв. Но нямаше намерение в един и петнайсет през нощта да приготвя сандвичи и да ги подрежда в любимата му жълта кутия.
Заобиколи леглото и приседна на ръба му. В стаята беше топло, но тя трепереше, въпреки че носеше бархетна нощница. Дудитс колебливо отпусна ръце, като я наблюдаваше изпод око.
— Ако искаш, стой си цяла нощ на стола — каза у тя. — Но защо, Дуди? Кошмар ли сънува?
Може би наистина му се е присънило нещо, но в никакъв случай не е било кошмар. Нямаше да изглежда толкова спокоен и щастлив. Внезапно й хрумна, че така изглеждаше синът й през осемдесетте — най-щастливият период от живота му, преди Пит, Бобъра, Джоунси и Хенри да напуснат градчето, след което те все по-рядко се обаждаха или посещаваха Дудитс, устремени към новия си живот и забравяйки онзи, който бе осъден да остане в Дери.
Така изглеждаше, когато шестото чувство му подсказваше, че приятелите му идват да го вземат, за да участва в игрите им. Понякога когато отиваха в Строфърд Парк или в Пущинака (беше строго забранено, но те все пак го правеха, дори заради приключенията им там веднъж снимките им бяха поместени на първа страница на местния вестник). Понякога Алфи или някой от родителите на четиримата завеждаше момчетата на игрището за миниголф, намиращо се до аерогарата, или в увеселителния парк в Нюпорт — тогава Робърта неизменно приготвяше сандвичи и термос с прясно мляко и ги подреждаше в кутията с нарисуваните герои от „Скуби Ду“.
Въобразява си, че приятелите му идват. Сигурно си мисли за Хенри и Джоунси, защото каза, че Пит и Бобъра са…
Докато тя седеше на ръба на леглото, скръстила ръце в скута си, ненадейно й се привидя страховита картина. Видя себе си да отваря външната врата, на която някой беше почукал в най-злокобните часове на нощта — направи го против волята си, защото нещо отвътре я тласкаше към вратата. На прага стояха не живите приятели на сина й, а мъртъвците. На прага стояха Бобъра и Пит, преобразили се в хлапетата, които тя за пръв път зърна през онзи знаменателен ден — деня, в който те спасиха Дудитс от Бог знае какви изтезания и го доведоха у дома. В представите й Бобъра носеше мотоциклетисткото си яке, украсено с безброй ципове, а Пит беше издокаран с любимия си пуловер, на който беше избродирана емблемата на НАСА. Бяха леденостудени и бледи, очите им бяха безжизнени като на трупове. Бобъра пристъпи към нея, но за разлика от друг път не й се усмихна любезно; Джо Кларъндън, по прякор Бобъра, протегна ръката си, наподобяваща на пипалото на октопод, и с официален тон заяви: „Дошли сме за Дудитс, госпожо Кавел! Ние сме мъртви, а сега той е един от нас.“
Тя още по-силно стисна ръцете си, полазиха я ледени тръпки. Ала Дудитс не забеляза ужаса й; той пак се взираше през прозореца, а на лицето му беше изписано радостно очакване. След миг отново затананика:
— Уби-уби-ууу, къе си тиии…