10
— Господин Сив, чуваш ли ме?
Отговор не последва. Джоунси стоеше до вратата на помещението, което постепенно се беше превърнало в неговия кабинет — от канцеларията на братя Тракър нямаше и следа, останала беше само мръсотията по стъклата на прозорците (на мястото на календара на „Плейбой“ с момичето с вдигнатата пола сега висеше репродукцията на Ван Гог) — и тръпнеше от безпокойство. Питаше се какво ли търси онзи мръсник.
— Господин Сив, къде си?
И този път не получи отговор, но почувства завръщането на натрапника… и неговото задоволство. Мръсният му кучи син беше доволен.
Това изобщо не се понрави на Джоунси.
— Чуй какво ще ти кажа — заговори. Сега притискаше до вратата не само дланите, но и челото си. — Ще ти предложа нещо, приятелю. И без друго вече наполовина си човешко същество, защо да не установим мирно съвместно съществуване? Ще те поразведа насам-натам, ще ти покажа забележителностите на нашата прекрасна страна. Сладоледът си го бива, а бирата е направо супер. Какво ще кажеш?
Подозираше, че за миг синият е бил изкушен като всяко грозно патенце, на което предлагат в миг да се превърне в красив лебед… ала май изкушението не беше достатъчно силно.
Чу завъртане на стартер, последвано от рева на двигателя на джипа.
— Къде отиваме, приятелю? Стига да успеем да се спуснем от хълма, разбира се.
Предизвикателството му отново бе посрещнато с мълчание; все повече го измъчваше усещането, че онзи е намерил онова, което го е интересувало.
Изтича до прозореца и погледна навън тъкмо в мига, в който фаровете осветиха паметника в памет на загиналите деца. Снегът вече беше закрил металната плочка, следователно бяха останали тук достатъчно дълго време.
Доджът бавно потегли надолу по склона на хълма, като си пробиваше път през преспите, достигащи до задната му броня.
След двайсет минути се озоваха на магистралата и отново потеглиха на юг.
Седемнайсета глава
Герои
1
От изтощение Хенри беше заспал толкова дълбоко, че подвикването на Оуен не го събуди, затова Ъндърхил го призова чрез съзнанието си. Открил бе, че менталната връзка помежду им става все по-лесна с разпространяването на бируса. Сега растителността вирееше върху три пръста на дясната му ръка и беше запълнила единия му ушен канал, причинявайки му неприятен сърбеж. Изпадали му бяха и няколко зъба, въпреки че в празнините засега не беше поникнал бирус.
Благодарение на безпогрешната интуиция на Курц двамата с Фреди се бяха спасили от болестта, но хората от екипажите на двата оцелели бойни хеликоптера бяха пипнали заразата. Засега и те като Оуен се прикриваха под тежкото зимно облекло, но скоро това щеше да стане невъзможно и те тревожно се питаха какво да правят.
В това отношение Оуен се смяташе за късметлия — поне имаше някаква опора.
Докато стоеше пред бараката и пушеше поредната цигара, от която вече му се повдигаше, той мислено потърси Хенри и го откри да слиза по някакъв стръмен склон, обрасъл с храсталаци. Чуваха се викове на хлапета, играещи бейзбол или софтбол. Хенри беше юноша и викаше някакво име… Джейни… или Джоли. Но името нямаше значение. Той сънуваше, а на Оуен му беше необходим в действителността. Оставил го беше да спи колкото е възможно по-дълго (един час повече, отколкото планираше отначало), но ако възнамеряваха да предприемат нещо, сега беше най-подходящия момент.
Хенри! — повика го.
Юношата стреснато се огледа. Придружаваха го три… не, четири момчета, едното надничаше в някаква тръба. Изображенията им бяха неясни и лицата не се различаваха, но Оуен и без това не се интересуваше от тях. Трябваше му Хенри, и то не като пъпчив и стреснат юноша, а като зрял мъж.
Хенри, събуди се!
Не, тя не е тук. Ще се наложи да я изведем. Ние…
Пет пари не давам за нея, която и да е тя! Събуди се!
Не, аз…
Време е, Хенри, събуди се. Събуди се! Събуди…
2
… се, мамка му!
Хенри се стресна и се озърна — нямаше представа кой е и къде се намира, но още по-страшно бе, че не знаеше в кой период от живота си се е озовал. Дали е осемнайсетгодишен или е на трийсет и осем… или пък е на друга възраст? Усещаше миризмата на трева, чуваше как някой удря с бухалка (с бухалка за софтбол… играеха момичета с жълти блузи) и как Пит крещи: „Там е! Момчета, мисля, че е там!“
— Пит я видя, вида Дирята — промълви, без да разбира за какво говори. Сънят вече избледняваше, картините от безгрижната му младост се замениха с нещо зловещо. Нещо, което трябваше да направи или поне да се опита. Долови уханието на сено и натрапчивата миризма на марихуана.