Онова, което сложи край на парализата, бе едновременно просто и неочаквано: човекът с кафявото яке падна на десетина крачки от ствола на клена. Нададе изпълнено с болка и изненада възклицание — което прозвуча като „мроф!“ — и Джоунси отпусна спусъка.
Човекът се опитваше да се изправи на четири крака, вкопчил разперени пръсти в кафяви ръкавици („Кафяви ръкавици — поредната глупост; със същия успех можеше да си окачи табелка «ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ»“) в земята, която вече побеляваше. Джоунси отначало дори не разбра, че онзи хлипа.
— Боже мой, Боже мой — нареждаше, докато се мъчеше да седне, после взе да се олюлява като пиян. Джоунси прекрасно знаеше, че когато са на ловен поход — далеч от семействата си, мъжете си позволяват какви ли не дребни прегрешения, най-честото от които е да започнат да пият от десет сутринта. Но знаеше още, че този тип не е пиян. Не разполагаше с доказателства — чувстваше го интуитивно.
— Боже мой, Боже мой — повтаряше онзи. — Сняг. Сега пък сняг. Моля ти се, Господи, о, Боже, сега пък сняг, Боже мой.
Първите му няколко крачки бяха несигурни. Джоунси тъкмо започваше да се разубеждава във верността на предчувствието си — „Тоя е фиркан до козирката“ — помисли си — но в този миг непознатият закрачи малко по-уверено по права линия, като се почесваше по лицето.
Мина точно под платформата и за миг се превърна в кръгла оранжева шапка с кафяви рамене. Гласът му се носеше сред дърветата, напевно и плачливо, и все повтаряше „Боже мой“, като от време на време за разнообразие вмяташе и по някое „О, Боже“ или „Сега пък сняг“.
Застинал като истукан, Джоунси проследи с поглед как непознатият изчезва под дървената платформа, после изниква о другата страна. Неусетно се бе извъртял, за да го държи под око… без дори да забелязва, че междувременно е смъкнал пушката и дори е успял да застопори предпазителя.
Не извика и като че ли знаеше причината: чисто и просто от чувство за вина. Страхуваше се, че онзи на земята ще вдигне поглед и веднага ще прочете истината в очите му — въпреки сълзите и усилващия се снеговалеж ще види, че Джоунси замалко не го е застрелял.
На двадесетина крачки от дървото мъжът спря и вдигна ръка да заслони очи от падащия сняг. Освен това явно усети, че е попаднал на истинска пътека. Заряза „Боже мой“ и „О, Боже мой“ и хукна по посока на бръмченето на генератора, като се поклащаше наляво-надясно, сякаш се намираше на палубата на кораб. В опитите си да си поеме дъх пъхтеше като локомотив, докато тромаво се носеше към голямата хижа с ленивата струйка дим, която се издигаше над комина и почти веднага се разсейваше сред снежинките.
Джоунси заслиза по дървените стъпенки в ствола на клена, преметнал пушката през рамо (в този миг изобщо не му хрумваше, че непознатият може би представлява опасност — просто не искаше да оставя в снега гранда, който си беше прекрасно оръжие). Хълбокът му се беше сковал и докато се смъкна от дървото, човекът, когото едва не застреля, вече почти бе стигнал до вратата на хижата… която, разбира се, беше отключена. Никой не се заключваше… не и в тази пустош.
5
На около три метра от гранитната плоча, която бе като каменна изтривалка, човекът с кафявото яке и оранжевата шапка отново падна. Шапката се търкулна, разкривайки влажно вълмо от оредяваща кестенява коса. За миг остана така — с подгънато коляно и наведена глава. Джоунси чуваше учестеното му дишане.
Непознатият вдигна шапката и тъкмо като си я слагаше, Джоунси му подвикна.
Онзи с мъка се изправи и залитайки, се обърна. Първоначалното впечатление бе, че лицето му е твърде издължено… типична „конска физиономия“. Като се приближи обаче — понакуцваше, но не съвсем (и слава Богу, защото теренът беше хлъзгав от снега), Джоунси видя, че лицето на човека изобщо не е издължено — просто беше изплашен и блед като мъртвец. Червеното петно на страната му, което чешеше одеве, изпъкваше много ярко. Като забеляза Джоунси да бърза към него, физиономията му изрази неимоверно облекчение. Джоунси едва не се изсмя, като си представи как седи на дървото и се притеснява, че другият ще отгатне истината в очите му. Непознатият въобще не беше в състояние да чете по погледа, пък и със сигурност ни най-малко не се интересуваше откъде идва Джоунси и какво е правил досега. Изглеждаше така, сякаш изгаря от желание да му се хвърли на врата и да го обсипе с лепкави целувки.