— Напрегни слуха си. И гледай! Разбираш ли какво ти говоря? Можеш ли да го направиш?
Хенри впери поглед в шосето, което призрачно белееше в мрака. Ъндърхил беше спрял всъдехода и бе изключил фаровете. В мрака, царящ в съзнанието на Хенри, прозвучаха гласове — нещо като звуков еквивалент на лагерен огън, който проблесва в тъмата. Той се устреми към тях. Бяха четирима младежи, които не заемаха висши постове в… в…
— Синя група — прошепна му Оуен. — Този път ние с теб сме Синя група.
Четирима младежи, които се опитваха да прогонят страха… да се държат като корави мъже… гласове в мрака… малък лагерен огън от гласове в мрака.
Хенри откри, че светлината на лагерния огън му осигурява известна видимост; в призрачния сумрак освен безкрайната снежна пустош зърна няколко проблесващи жълтеникави светлинки на входа на магистралата. И още — капак на кутия от пица, осветяван от индикаторите на таблото на кола, който служеше вместо поднос. Върху него имаше солени бисквити, парче сирене и джобно ножче. То принадлежеше на младежа на име Смити, но всички го използваха, за да си режат от сиренето. Хенри установи, че с всеки изминал миг зрението му сякаш се изостря, все едно очите му се бяха приспособили към мрака; ала имаше и нещо друго — онова, което виждаше, притежаваше зашеметяваща дълбочина, като че изведнъж материалният свят бе станал не три, а четири или петизмерен. Причината беше съвсем разбираема — той гледаше едновременно през очите на четирима души, които седяха в…
Хъмви — невярващо възкликна Оуен. — Това е хъмви, Хенри! При това приспособено да се движи по снежна покривка. Бас държа, че е тъкмо това!
Младежите седяха един до друг, но все пак се намираха на четири различни места, наблюдавайки света от различни гледни точки, при това зрението на всекиго бе с различна острота. — Дана от Мейбрук, щата Ню Йорк, притежаваше орлов поглед, останалите не можеха да се похвалят със същото качество. Някак си разумът на Хенри обработваше възприятията по същия начин, по който отделните кадри върху филмовата лента образуват движещи се изображения. Ала крайният резултат не беше като да се гледа филм или някакво сложно триизмерно изображение. Това бе непознат досега начин на виждане, който можеше да породи съвършено нов начин на мислене.
„Ако това чудо се разпространи — помисли си Хенри, изпитвайки едновременно ужас и неописуема възбуда, — ако се разпространи…“
Оуен го смушка в ребрата:
— Отложи семинара за малко по-подходящ момент! Погледни отвъд пътя!
Хенри се подчини, използвайки очетвореното си зрение, но едва след секунди разбра, че е направил нещо повече, отколкото да погледне — бе раздвижил очните ябълки на младежите така, че да надникне отвъд магистралата. Видя още светлинки, които блещукаха сред снежната фъртуна.
— Блокада! — промърмори Ъндърхил. — Една от застрахователните полици на Курц. И двата изхода са блокирани, движението по магистралата е преустановено. Непременно трябва да вземем хъмвито — това е най-подходящото превозно средство при тая шибана буря — но без хората от другата страна да разберат какво се случва. Възможно ли е да го направим?
Хенри отново експериментира с очите на младежите, като ги раздвижи. Установи, че когато погледите им не са устремени в една и съща точка, божественото усещане, че е надарен с петизмерно зрение изчезва, а картината пред погледа му се раздробява така, че обработващото му устройство не е в състояние да я сглоби. Важното е, че четиримата се подчиняваха на командите му. Засега раздвижваше само очите им, но…
Мисля, че ще успеем, ако го направим заедно — обясни на Ъндърхил. — Приближи се. И престани да говориш на глас. Свържи се с разума ми.
След миг изпита чувството, че съзнанието му е придобило нова сила. Очите му отново се фокусираха, но този път перспективата не беше толкова пространна. Разбира се — сега използваше само своите очи и тези на Оуен.
Ъндърхил включи на първа, всъдеходът запълзя с изключени фарове в мрака. Приглушеното ръмжене на двигателя се заглушаваше от писъците на вятъра; докато скъсяваха разстоянието, Хенри усети как се усилва влиянието му над съзнанията на войниците.
Леле мале! — мислено възкликна Ъндърхил. Беше едновременно развеселен и възхитен.
Какво? Какво се е случило?
Няма страшно, приятел. Възхищавам се от твоя милост — все едно летя с вълшебно килимче. Божичко, колко е силен разумът ти!