В горния ъгъл е прикрепена снимка на усмихната девойка с цели акри руса коса (която вече не е пухкава, а къдрава) и големи, любопитни очи. Няма нищо общо с момиченцето с охлузените коленца — за кой ли път Хенри се изненадва как децата, с които е израснал (пък и самият той), вече не са деца — но навсякъде би познал тези тъмни любопитни очи.
„ИЗЧЕЗНАЛА“ — гласи думата, написана с главни букви под снимката. А отдолу с по-малки букви се съобщава: „Джозет Рикънхауър. За последен път е била забелязана на игрището за софтбол в Строфърд Парк на 7 юни 1982 г.“. Съобщението продължава, но той не си прави труда да го изчете докрай. Замисля се колко странно е отношението на жителите на Дери към изчезването на деца — коренно се различава от реакцията на обитателите на други градове. Днес е осми юни, което означава, че девойката с трудното фамилно име Рикънхауър е изчезнала едва преди ден, но съобщението е закачено (или е било преместено) в горния ъгъл на таблото, като че едва по-късно на някого е хрумнало да го постави. И това не е всичко. В сутрешния вестник не се споменава за подобен инцидент — Хенри е сигурен, защото е чел вестника. Е, по-скоро го бе прелистил, докато сърбаше с лъжица овесената си каша. „Може би съобщението е било скрито в раздела за местни новини“ — каза си той и ненадейно истината проблесва пред очите му. Ключовата дума е „скрити“. Много неща са скрити в Дери. Например историята с периодичното изчезване на деца. С течение на годините от градчето са изчезнали много деца (четиримата приятели знаеха за тези случаи и в деня, в който се запознаха с Дудитс Кавел, веднага се сетиха за тях), но хората избягват да говорят по този въпрос. Сякаш помежду им съществува негласно споразумение, че изчезването на хлапетата е цената за безметежното съществуване в толкова тихо и спокойно градче. Откритието постепенно изтласква нелепото му радостно чувство. Спомня си каква сладурана беше Джоузи с нейните кукли БарбиКен… беше добродушна също като Дудитс. Спомня си как четиримата придружаваха Дудс до училище — ах, тези прекрасни разходки! — и как в повечето случаи пред сградата чакаше тя, Джоузи Рикънхауър с изранени коленца и голяма бяла чанта, за да му каже: „Здрасти, Дуди“. Да, наистина беше голяма сладурана.
„И още е — мисли си Хенри. — Тя е…“
— Тя е жива — заявява Бобъра. Изважда от устата си поредната сдъвкана клечка за зъби и я хвърля в тревата. — Жива и здрава е, нали?
— Да — промърморва Пит. Още се взира като омагьосан в снимката, а Хенри знае какво се върти в главата му, защото и той мисли същото: колко е пораснала! Пораснала е дори Джози, която в един по-справедлив живот щеше да бъде гаджето на Дъг Кавел. — Но ми се струва, че…
— Здравата го е загазила — обявява Джоунси. Сваля тогата си, сгъва я и я пъхва под мишницата си.
— В капан е — като на сън промърморва Пит, без да откъсва поглед от фотографията. Показалецът му започва да се поклаща като махало на стенен часовник — тик-так, тик-так.
— Къде се намира? — напрегнато пита Хенри, ала Пит поклаща глава. Джоунси също.
— Да попитаме Дудитс — ненадейно предлага Бобъра. И четиримата знаят защо ще се допитат до него, затова предложението се приема безусловно. Ще се обърнат за помощ към Дудс, защото той вижда Дирята. Дудитс…
11
— … вижда Дирята! — изкрещя Хенри и подскочи на седалката. Викът му стресна Ъндърхил, усамотил се в някакъв свой свят, в който съществуваха само той, бурята и безкрайната редица светлоотражатели, подсказващи, че не се е отклонил от шосето.
За миг Оуен изгуби контрол, хъмвито поднесе и започна да се плъзга като шейна, после той овладя волана.
— Да му се не види, човече! — възкликна намръщено. — Гледай да ме предупредиш, когато ти скимне да крещиш като луд, става ли?
Спътникът му прокара длан по страна си, дълбоко си пое въздух и шумно издиша:
— Знак къде отиваме и какво трябва да сторим…
— Радвам се…
— … но първо искам да ти разкажа една история, за да разбереш много подробности.
Ъндърхил го погледна:
— Ти разбираш ли ги?
— Не всички, но сега знам много повече от преди.
— Разказвай. Едва след около час ще бъдем в Дери. Ще ти стигне ли времето?
Според Хенри времето беше предостатъчно, особено когато разговаряха мислено. Захвана от самото начало — едва сега осъзнаваше кога е започнало. Историята водеше началото си не от момента на приземяването на извънземните и разпространяването на бируса и невестулките, а от четири хлапета, чието единствено желание бе да видят снимката на кралицата на красотата с вдигната пола. Оуен продължаваше да шофира, докато в съзнанието му се редуваха свързани помежду си изображения — усещането бе като че сънува, не сякаш гледа филм. Хенри му разказа за Дудитс, за първата им екскурзия до Бърлогата и как Бобъра се бе изповръщал в снега. Разказа му как придружаваха Дудитс до училище и за неговата версия на крибиджа — четиримата играеха, а Дудс отбелязваше резултата на дъската. Сподели как го бяха завели да види Дядо Коледа и как забавлението се бе превърнало в неприятно преживяване. И още как в деня на репетицията за тържеството по случай завършването на гимназиалния курс бяха видели на таблото за обяви снимката на Джоузи Рикънхауър. Оуен видя как четиримата захвърлят тогите и шапките на задната седалка и се качват в колата на Хенри, за да отидат до къщата на семейство Кавел на Мейпъл Лейн; видя ги да поздравяват господин и госпожа Кавел, които бяха в дневната заедно с някакъв мъж, блед като мъртвец, който носеше униформения гащеризон на местната газова компания, и с една ридаеща жена — Робърта Кавел е прегърнала през раменете Елън Рикънхауър и непрекъснато й повтаря да не се тревожи, защото Бог няма да позволи нещо лошо да се случи на милата Джоузи.