„Колко силно е телепатичното предаване на мисли — каза си Оуен. — Как е възможно човек да притежава подобна способност?“
Съпрузите Кавел почти не обръщат внимание на новодошлите, защото четиримата приятели са най-честите гости в къщата на Мейпъл Лейн 19, а бледият мъж и ридаещата жена са прекалено погълнати от мъката си, за да ги забележат. Не са отпили и глътка от чашите с кафе, които Робърта им е поднесла. „Той е в стаята си, момчета“ — казва им Алфи и печално се усмихва. А Дудитс, който си играе на пода с любимите си войничета, става веднага, щом вижда на вратата четиримата си другари. Когато е в стаята си, носи чехлите с зайчетата, които Хенри му подари по случай рождения му ден — луд е по тези чехли и няма да ги свали от краката си, докато не се превърнат в розови дрипи, облепени с тиксо — ала този път като никога е с обувки. Очевидно е очаквал посещението и макар усмивката му да е слънчева както винаги, погледът му изразява тревога. „Ъе оивае?“ — пита, което в превод означава „Къде отиваме?“. И…
— Всички вие сте притежавали телепатични способности, така ли? — прошепна Оуен. Смътно си спомняше, че Хенри е споменал нещо подобно, но едва сега осмисли думите му. — Преди… това ли? — докосна страната си, която вече беше обрасла с бирус.
— Да. Не… Не съм сигурен. Слушай и не ме прекъсвай.
В съзнанието на Ъндърхил отново нахлуха редуващи се картини от далечната 1982 година.
12
Когато се озовават в Строфърд Парк, часът е вече четири и половина; виждат на игрището за софтбол групичка момичета с жълти тениски и с конски опашки, които са прокарани през отворите на бейзболните им шапки. Повечето имат скоби на зъбите. Леле-мале, колко са некадърни — отбелязва Пит и може би има право, но по всичко личи, че момичетата прекрасно се забавляват. На Хенри обаче изобщо не му е забавно, от притеснение го свива стомахът; с известно облекчение забелязва, че и Джоунси изглежда бая изплашен. Двамата са надарени с прекалено развинтено въображение за разлика от Бобъра и Пит, за които сегашното преживяване е като поредното приключение, описано в книжките на братята Харди. Ала за Хенри е съвсем различно. Ужасно ще бъде, ако не намерят Джоузи Рикънхауър (знае, че съществува подобна възможност), но ако я открият мъртва…
— Бобър — казва.
Приятелят му откъсва поглед от момичетата на игрището и се обръща към него:
— Какво?
— Още ли мислиш, че е жива?
— Ами… — Усмивката му помръква, лицето му се изкривява от тревога. — Честно да ти кажа, не знам, човече. Според теб жива ли е, Пит?
Онзи поклаща глава:
— Като гледах таблото, бях сигурен, че е жива — снимката й като че ли проговори — ама сега… — Свива рамене.
Хенри поглежда Джоунси, който също свива рамене, сетне разперва ръце. Жестът му е повече от красноречив: „Нямам представа!“. Ето защо Хенри се обръща към Дудитс.
Дудитс носи любимите си „суе оиа“, което на неговия език означава „суперочила“ — огледални очила, които почти закриват горната част на лицето му. Според Хенри те му придават вид на комичен герой от филма „Моят любим марсианец“, но за нищо на света не би го казал на Дудс, дори не си го помисля, за да не се издаде. Дудитс е нахлупил и четириъгълната шапка на Бобъра; подухва дългия пискюл и доволно се усмихва.