Възприятията му не са избирателни; за него пияницата, ровещ из контейнерите за смет за изхвърлени бутилки, момичетата, които играят софтбол, и катеричките, подскачащи от клон на клон, са еднакво интересни. Може би именно тази му черта го прави толкова различен.
— Дудс — казва му Хенри, — става въпрос за една твоя съученичка на име Джоузи. Джоузи Рикънхауър.
Дудитс проявява интерес към казаното от приятеля му Хенри, но очевидно името не му говори нищо. Което изобщо не е учудващо — той не си спомня какво е закусвал същия ден, камо ли някакво момиченце, с което е ходил на училище преди три-четири години. Хенри чувства как го залива вълна от отчаяние, същевременно го досмешава. Ама че наивници са били да си въобразят, че Дудс ще намери изчезналата девойка!
— Джоузи — натъртва Пит, ала и той не изглежда особено обнадежден. — Майтапехме те заради нея, бяхме ви обявили за гаджета, спомняш ли си? Очите й са кафяви, има гъста руса коса, дето все изглеждаше разрошена, и… — Той отчаяно въздъхва: — Мамка му!
— Ук е упка — заявява Дудитс. „Тук не се тупка“ — обикновено произнасянето на фразата разсмива приятелите му, но този път няма същия ефект.
— Имаш право — въздъхва Джоунси. — Да го заведем у тях, момчета, нищо няма да се получи…
— Не! — възкликва Бобъра, а останалите учудено го поглеждат. Той усилено дъвче поредната клечка за зъби, която подскача между устните му като бутало. — Капан за сънища! — добавя.
13
— Капан за сънища ли? — попита Оуен. — Стори му се, че гласът му долита някъде отдалеч. Фаровете осветяваха шосето, което представляваше безкрайна снежна пустош, очертана от двете страни от жълти светлоотражатели. „Капан за сънища“ — помисли си и в съзнанието му отново нахлу миналото на Хенри, сякаш го заля водопад от образи, звуци и миризми, напомнящи за онзи отдавна отминал ден в края на лятото.
14
— Капан за сънища — добавя Бобъра, при което те се разбират без думи, както предполагат, че се разбират всички приятели (по-късно Хенри ще разбере колко погрешно е било предположението им). Макар никога и дума да не са обелили за кошмара, който се бе присънил и на четирима им по време на първата им екскурзия до Бърлогата, знаят, че според Бобъра сънят е бил предизвикан от капана за сънища на Леймар. Не са положили усилие да го разубедят отчасти защото не им се щеше да му се подиграват, задето приписва свръхестествени способности на безобидния предмет, но най-вече защото изобщо не желаят да разговарят за случилото се през онзи ден. Връзката помежду им наистина е скрепена от капан за сънища, но не и онзи на Леймар.
Дудитс е техният капан за сънища.
— Да вървим — прошепна Бобъра. — Не бойте се, момчета. Хванете се за него.
Те се подчиняват, макар дълбоко в себе си да изпитват страх… дори Бобъра се страхува.
Джоунси хваща дясната ръка на Дудитс, който изненадано го поглежда, сетне стиска дланта му. Пит хваща лявата му ръка, Бобъра и Хенри се приближават и го прегръщат през кръста.
Петимата стоят под вековния дъб, лицата им са изпъстрени със светлини и сенки, образуващи фина дантела. Приличат на съотборници, които са се скупчили един до друг преди началото на решителен мач. Момичетата с жълти тениски, които играят софтбол, не им обръщат внимание, не ги забелязват нито катеричките, нито трудолюбивият пияница, който, събирайки бутилка по бутилка от контейнерите за смет, до довечера ще си осигури пълна бутилка.
Хенри усеща как светлината се прокрадва в него и разбира, че тя се излъчва от приятелите му и от самия него; приказната дантела от светлина и зелени сенки съществува благодарение на тях, а от петимата най-ярко блести Дудитс. Той е тяхната топка, без него игрите са невъзможни. Той е техният капан за сънища, който ги обединява, превръща ги в едно цяло. Сърцето на Хенри се изпълва с щастие както никога повече няма да се случи (с течение на времето празнотата ще се разраства и ще става все по-мрачна и потискаща) и той си казва: „Нима всичко се свежда само до намирането на някаква умствено изостанала девойка, от която се интересуват само родителите й? Нима целта ни е била само да убием един безмозъчен грубиянин, като някак си в сънищата си сме го накарали да загуби контрол над волана? Възможно ли е само това да е причината. Възможно ли е нещо толкова велико, толкова прекрасно да служи за постигането на толкова незначителни цели? Нима това е всичко?“