— Бог знае какво беше — отвърна онзи и изведнъж му хвърли лукав поглед изпод вежди, който се стори на Джоунси плашещ и някак злобен. — Не съм сигурен, тогава вече нямаше никакви светкавици.
— И мълнии ли си видял? Леле! — Ако непознатият не излъчваше такъв неподправен потрес, Джоунси щеше да го заподозре, че дрънка врели-некипели.
— Май че бяха само светкавици, ама без дъжд. — Онзи сякаш се опитваше да се отърси от спомнена. Зачеса червеното петно на лицето си, което вероятно бе от измръзване. — Светкавица през зимата означава, че се задава буря.
— И ти видя светкавица, така ли? Снощи?
— Май да. — Пак същият поглед изпод вежди, но този път Джоунси не улови нищо потайно и предположи, че одеве се е заблудил. В очите на непознатия се четеше само изтощение. — В главата ми е пълна каша… стомахът ме свива, откакто се изгубих… все ме свива, когато ме е шубе… от малък съм си такъв.
И наистина изглеждаше като наивен малчуган — очите му шареха наоколо като на любопитно дете. Джоунси го поведе към дивана пред камината, без онзи да се възпротиви. „Шубе! Използва дума, която допада на хлапетата“ — помисли си.
— Дай си якето — подкани го и докато онзи разкопчаваше копчетата и смъкваше ципа на дрехата, отново си спомни как му се бе сторило, че вижда елен — беше взел копчето за око и за една бройка щеше да гръмне човека.
Непознатият успя да свали ципа едва до средата, после машинката заяде и захапа плата. Той я погледна — по-точно се опули, сякаш никога не беше виждал подобно нещо. Джоунси посегна да му помогне и онзи просто отпусна ръце като първолак, който позволява на учителя да оправи облеченото наопаки яке.
Джоунси освободи машинката и свали ципа додолу. Зад френския прозорец Дерето постепенно се скриваше от поглед, макар че силуетите на дърветата, подобни на несръчни драскулници, още се различаваха. Вече почти двайсет и пет години без изключение идваха тук на лов, но никога не беше валял такъв сняг — най-много да се извие някоя и друга снежна вихрушка. Сякаш всичко бе на път да се промени, макар че знае ли човек? Напоследък паднат ли десет сантиметра сняг, метеоролозите по радиото и телевизията го изкарват така, сякаш започва следващият ледников период.
За миг човекът продължи да стои с разкопчано яке, докато снегът от ботушите му се топеше върху лакирания дървен под; зяпаше тавана като грамадно шестгодишно хлапе… или като Дудитс. Човек едва ли не очакваше да види ръкавичките с един пръст, закачени за ръкавите на якето. Свали дрехата досущ по детски — просто отпусна рамене и тя се свлече надолу. Ако Джоунси не я беше подхванал навреме, щеше да падне право в локвичката разтопен сняг.
— Какво е това?
Отначало не разбра какво го пита непознатият, после проследи погледа му и видя, че гледа плетката, окачена на централната греда. Беше ярка и разноцветна — в червено и зелено, с втъкани патешкожълти нишки — и пиличаше на паяжина.
— Индиански амулет — викат му „капан за сънища“ — обясни Джоунси. — Мисля, че е предназначено да улавя кошмарите.
— Това твое ли е?
Джоунси не разбра дали се има предвид цялата хижа (може би одеве не го беше чул), или само талисмана, но и в двата случая отговорът беше един и същ. — Не, на моя приятел. Идваме тук на лов всяка година.
— Колко сте? — Разтреперан и превивайки се от студ, човекът го проследи с поглед, докато окачваше якето на куката до вратата.
— Четирима. Бобъра е на лов в гората. Май снегът ще го накара да се върне. Пит и Хенри отидоха до магазина.
— До Гослин ли? Този магазин ли?
— А-ха. Ела тук и седни на дивана.
Джоунси го заведе до дивана, който представляваше несъразмерно дълга гарнитура от отделни модули. Подобни мебели бяха модерни преди десетилетия, но канапето поне беше чисто и в него нямаше дървесина. В Бърлогата модата и изискания стил съвсем не бяха от първостепенно значение.
— Стой мирен — заповяда му Джоунси и го остави да трепери на дивана, превивайки се от студ. Джинсите му бяха опънати от дългите гащи отдолу, които май не вършеха много работа. От топлината лицето му трескаво гореше — вместо на труп, сега приличаше на болен от дифтерит.
Пит и Хенри деляха по-голямата спалня на долния етаж. Джоунси се шмугна в тяхната стая, отвори кедровия скрин вляво до вратата и измъкна единия пухен юрган. Като прекосяваше дневната на връщане при треперещия човек на дивана, внезапно му хрумна, че не е задал и най-елементарния въпрос, за който би се досетил и шестгодишен малчуган, дето не може сам да си разкопчее якето.
Загръщайки непознатия с юргана, попита:
— Как се казваш? — Като си даде сметка, че всъщност почти знае. — Маккой? Маккан?