Докато слизат по стръмния склон, обрасъл със смрадлика и с отровен бръшлян, се натъкват на голямата найлонова чанта на Джоузи Рикънхауър. Вече е доста поокъсана и на няколко места е залепена с лейкопласт, но Хенри не би я объркал с друга.
Дудитс широко се усмихва, грабва я и надниква вътре.
— АрбиЕн! — обявява гордо изважда куклите. Но Пит изобщо не спира, а продължава да върви приведен и съсредоточен като Шерлок Холмс, който е попаднал на следата на професор Мориарти. Именно той открива Джоузи; няколко секунди се взира в отводнителната тръба, която едва се вижда измежду гъстите шубраци, обръща се към приятелите си и радостно изкрещява:
— Вътре е! — Пребледнял е като платно, само страните му трескаво горят. — Момчета, мисля че е в тръбата!
Канализационната система под Дери напомня на сложен лабиринт — градчето се издига на мястото на някогашно блато, отбягвано дори от индианците от племето микмак, които са се заселвали около него. Канализацията бе изградена през трийсетте със средства, отпуснати по програмата на администрацията на Рузвелт за съживяване на икономиката и подобряване на жизнения стандарт, и щеше да бъде почти унищожена по време на голямата буря през 1985 година заедно с водонапорната кула. Сега обаче отводнителните тръби още съществуват. Тази е вкопана в земята под силен наклон. Джоузи Рикънхауър се пъхнала вътре в нея, паднала и се подхлъзнала върху листата, навявани от вятъра в тръбата в продължение на петдесетина години. Понесла се надолу като на шейна и се озовала на дъното. Опитала се да се изкатери обратно, но накрая силите й се изчерпали; изяла трите бисквити, които били в джоба на панталона й и през последните безкрайни часове — дванайсет, може би дори четиринайсет — е лежала сред вонящата тъма, вслушвайки се в шумовете от външния свят, до които й е било невъзможно да се добере, и е чакала смъртта.
Като чува гласа на Пит, тя вдига глава и изкрещява колкото й глас държи:
— Помогнете мииии! Не мога да изляза! Моля, помогнете мииии!
И през ум не им минава да се обърнат за помощ към някой възрастен, например към полицай Нел, който отговаря за квартала. Почти са обезумели от желанието си да я спасят, чувстват се отговорни за нея. Не позволяват на Дудитс да влезе в тръбата (поне дотолкова са запазили разума си), но само се споглеждат и пристъпват в зейналата паст, изпълнена с мрак; държат се за ръце и се движат в индианска нишка — най-отпред е Пит, следван от Бобъра и Хенри, а Джоунси като най-тежък е на опашката, да служи като „котва“.
Предпазливо пристъпват сред мрака, изпълнен с вонята на застояла вода (долавя се и друга миризма на нещо невероятно отдавнашно и зловещо), след като изминават два около метра, Хенри намира в калта едната гуменка на Джоузи и машинално я напъхва в джоба си.
След няколко секунди Пит изкрещява:
— Стоп!
Виковете и риданията на Джоузи се чуват съвсем отблизо, той дори я вижда да седи в подножието на наклона, покрит с влажни листа. Гледа към тях, в полумрака лицето й е като размазано бяло петно.
Четиримата разтягат веригата, образувана от ръцете им, въпреки възбудата си действат много предпазливо. Джоунси запъва стъпалата си в някакво голямо парче бетон. Момичето протяга ръка… но не достига протегнатата длан на Пит. В мига, в който започва да им се струва, че ще претърпят поражение, Джоузи успява да се изкатери малко по-нагоре. Пит се вкопчва в китката й, която е изранена и покрита със засъхнала кал.
— Хванах те! — изкрещява победоносно. — Хванах те!
Изтеглят я внимателно към отвора на тръбата, където чака Дудитс — в едната си ръка държи найлоновата чанта, в другата — двете кукли — и вика на Джоузи да не се безпокои, защото БарбиКен са у него. Проблесват слънчеви лъчи, лъхва ги чист въздух, докато помагат на Джоузи да излезе от тръбата…
15
В хъмвито бяха монтирани две радиостанции, но нямаше телефон. Въпреки това пронизителния звън на телефон разкъса яркия спомен, който свързваше двамата мъже, и ги изплаши до смърт.
Оуен подскочи като човек, който се е стреснал от дълбок сън, и за миг изпусна волана; колата се запързаля, сетне тромаво се завъртя около оста си като танцуващ динозавър.
— Мамка му!
Помъчи се да овладее волана, който обаче се въртеше с ужасяваща лекота като щурвал на платноход с повреден рул. Хъмвито се плъзна обратно по единственото тясно платно, което беше останало от южното платно на магистралата, и накрая се блъсна странично в снежния насип, образуван на мястото на осовата линия; конусообразните лъчи на фаровете осветяваха следите от гумите на колата, които бързо се запълваха със сняг.