Зъъър! Зъррр! Зъъър!
Невидимият телефон отново звънеше.
„Звукът е въображаем — помисли си Ъндърхил. — Мисля, че го чувам, но всъщност е въображаем.“
На седалката помежду им лежеше пистолет „Глок“. Хенри го взе, в този миг настойчивото звънене секна. Той притисна цевта до ухото си, докато стискаше в шепата си ръкохватката.
„Разбира се — каза си Оуен. — Обяснението е логично. Просто го търсят по глока, това е всичко. Случва се често, няма нищо необичайно.“
— Ало? — каза Хенри. Ъндърхил не чу какво казаха от другата страна, но видя как лицето на спътника му грейна: — Джоунси! Знаех, че си ти!
„Че кой друг да бъде? — запита се Ъндърхил. — Опра Уинфри ли?“
— Къде… — Хенри се заслуша, сетне попита: — Дудитс ли му трябва, Джоунси? Затова ли… — Отново се заслуша. — Водонапорната кула ли? Защо… Джоунси! Джоунси, чуваш ли ме? — той още секунда подържа пистолета до ухото си, после го изгледа, като че не разбираше какво представлява. Остави го обратно на седалката. Усмивката му беше помръкнала. — Затвори… Мисля, че е издебнал отсъствието на другия, който сега се е върнал. Джоунси го нарича господин Сив.
— Приятелят ти е жив, но ти май не се радваш — подхвърли Оуен. Бе го прочел в мислите на спътника си, но, разбира се, вече не се налагаше да обяснява. Отначало Хенри беше щастлив като всеки човек, на когото скъп приятел се обажда по глока, но сега радостта му беше помрачена. Каква ли е причината?
— Той… по-точно се намират южно от Дери. Спрели са да вечерят в крайпътния мотел за шофьори на камиони „Спокойствие“. Джоунси го нарече „Разстройване“, както му викахме като деца. Според мен дори не се усети какво е казал. Стори ми се, че се страхува до смърт.
— За себе си ли? Или за нас?
Хенри мрачно изгледа Ъндърхил:
— Страхуваше се, че господин Сив възнамерява да убие един щатски полицай и да вземе колата му. Мамка му! — Той удари с юмрук коляното си.
— Но приятелят ти е жив, нали?
— Да — печално промълви Хенри. — Той е неуязвим. Дудитс… навярно вече разбираш какво представлява той.
Не. Съмнявам се, че и ти осъзнаваш истината, Хенри… но може би все пак съм разбрал нещичко.
Хенри също премина към телепатичната форма на разговор — беше му много по-лесно:
Дудитс ни промени. Приятелството ни с него ни промени. След злополуката, която Джоунси претърпя в Кейнбридж, той повторно се промени. В миналогодишния брой на „Лансит“ прочетох статия, в която се описваше колко често се променят мозъчните вълни на хора, за миг преминали в отвъдното. В случая с Джоунси това означава, че господин Сив може да го използва, без да го зарази или да изтощи силите му… и не е в състояние да го асимилира. Поне засега.
— Да то асимилира ли?
Да го погълне. Наречи го както щеш, но се свежда до едно и също.
После добави на глас:
— Можеш ли да измъкнеш колата от снега?
Предполагам.
— Тъкмо от това се страхувах — мрачно промълви Хенри.
Оуен се обърна към него, под светлината на уредите на таблото лицето му бе придобило зеленикав оттенък.
— Мамка му, какво ти става?
Господи, нима не разбираш? Колко пъти да ти го обяснявам?
— Джоунси още живее в онзи, другия.
За трети или четвърти път, откакто двамата бяха поели на път, Оуен беше принуден да прескочи пропастта между рационалното разрешение, подсказвано от разума, и емоционалното, което му диктуваше сърцето.
— О, разбирам — промърмори. — Той е жив. Разсъждава и е жив. Дори се обажда по телефона! — Замълча, сетне тежко въздъхна: — Господи!
Не му оставаше друго, освен да се захване с измъкването на колата от снежния насип. Подкара на първа скорост и превозното средство се премести с няколко сантиметра, после и четирите колела се завъртяха. Даде на задна, при което се разнесе зловещо изскърцване, но задницата на колата се беше озовала върху утъпкан сняг, което беше и целта на Ъндърхил. Знаеше, че при втория опит хъмвито ще се измъкне от снега като коркова тапа от бутилка. Ала за миг се поколеба, преди да отпусне спирачката. Боботенето на мощния двигател, който работеше на празни обороти, разтърсваше цялото купе. Навън вятърът се зъбеше и виеше, завихряйки снежни дяволчета, които се пързаляха надолу по пустата магистрала.
— Знаеш, че трябва да го направим, нали? — попита. — Стига да го заловим, разбира се. Защото знаем какъв е бил планът на пришълците — разпространяване на заразата по цялото земно кълбо — двете страни на уравнението са…