Като се стъмнило, Ед Дйвис натоварил разкъсаните пилета и мъртвата миеща мечка в ремаркето на трактора си, закарал ги до имота на Франклин Робъртс и под прикритието на нощта изхвърлил труповете в двата кладенеца, от които обитателите та къщата черпели вода за пиене и да поят домашните животни. На следващата вечер, след като цял ден се наливал с уиски, Дейвис телефонирал на врага си и му съобщил какво е направил. „Днес беше бая горещо, а? — попитал откаченият, като се смеел толкова истерично, че Франклин Робъртс едва различавал думите му. — От кой кладенец пиха вода момичетата ти, съседе? От мечешката вода ли си сръбнаха или от пилешката? Ако питаш мен, не мога да ти кажа, щото не си спомням кои трупове в кой кладенец изхвърлих. Жалко, ама е факт!“
Устата на Джийн Камбри се изкриви като на човек, който е получил инсулт. Червеникаво-златистата растителност в гънките на челото му беше толкова гъста, че на пръв поглед изглеждаше така, сякаш горната част на главата му е разцепена.
— За какво намекваш? — попита заядливо. — Да не би да сравняваш двама ни с Пърли с пилета, заразени от бяс?
— Внимавай как разговаряш с шефа, Камбри! — сопна се Фреди, при което маската му заподскача нагоре-надолу.
— Майната му на шефа! Мисията приключи!
Джонсън вдигна ръка да го удари, но вместо да се отдръпне, чернокожият, който изглеждаше изплашен до смърт, се приведе към него да скъси разстоянието:
— Хайде, удари ме, ако ти стиска! Ама първо провери дали нямаш някоя и друга раничка на ръката. Една най-незначителна драскотина и работата ти е спукана!
Фреди се поколеба за миг, сетне отново стисна с две ръце волана. Чернокожият продължи да го предизвиква:
— В името на старото ни приятелство те съветвам да си пазиш гърба. Ако смяташ, че шефът ще остави свидетели, значи си луд.
— Тъй си е — съгласи се Курц и сърдечно се усмихна. — Много фермери полудяват… или по-точно полудяваха, преди да се появи Уили Нелсън, Бог да го благослови. Вероятно се дължеше на стреса от трудния им живот. Бедният Ед Дейвис свърши в лудницата, а малко след историята с труповете Франк Робъртс продаде фермата и се презасели в Уичита. Най-смешното е, че водата в кладенците изобщо не беше отровена. Санитарният инспектор, който извърши съответните проби, я обяви за съвсем годна за пиене. Каза още, че бесът не се разпространява по този начин. Питам се дали същото важи и за рипли.
— Поне го наричай както трябва — процеди Камбри. — Правилното название е „бирус“.
— Бирус, рипли, все тая! — зловещо се ухили Курц. — Неоспорим факт е, че пришълците се опитват да отровят кладенците ни. Да замърсят животворната течност, както някога се бе изразил някой.
— Пет пари не даваш за заразата! — изсъска Пърлмътър, а Фреди Джонсън подскочи, стреснат от омразата в гласа му. — Вълнува те само как да хванеш Ъндърхил. — Замълча, сетне печално добави: — Наистина си луд, шефе.
— Оуен! — развеселено възкликна Курц. — Замалко да го забравя! Къде е той, момчета?
— Далеч пред нас — намусено промърмори Камбри. — Колата му е заседнала в снежния насип.
— Прекрасно! — извика „шефът“. — Значи сме по петите му!
— Не се радвай предварително. Кара хъмви като нашия и вече се измъква от снега. Тия машини са страхотни, с тях можеш да преминеш и през ада, ако умееш да ги управляваш. А онзи умее.
— Колко жалко! Наваксваме ли загубеното време?
— Не… засега — отвърна Пърлмътър, попремести се на седалката, направи гримаса и отново си пусна душата.
— Маааамка му! — промърмори Фреди Джонсън.
— Дай ми микрофона, Фреди, и включи на обикновения канал. Нашият приятел Ъндърхил предпочита да контактува по него.
Джонсън се подчини, премести някакво лостче на предавателя, монтиран под таблото, и каза:
— Опитай да се свържеш, шефе.
Курц натисна бутона отстрани на микрофона:
— Оуен, чуваш ли ме, мъжки?
Отначало никой не отговори, тишината се нарушаваше само от пращенето на радиото и зловещия вой на вятъра. Тъкмо когато Курц се канеше отново да натисне бутона, Оуен се обади — звукът беше ясен и чист, долавяше се само лек пукот поради атмосферните смущения. Изражението на Курц не се промени — той изгледаше все така развеселен — но сърцето му затуптя по-бързо.
— Чувам те.
— Приятно ми е отново да чуя гласа ти, мъжки. Много се радвам, честна дума. Предполагам, че се намираш на около стотина километра пред нас. Току-що минахме край изход № 39, та мисля, че изчисленията ми са горе-долу правилни.
Всъщност бяха задминали изход № 36 и според него от бегълците ги деляха не повече от петдесет километра. Може би дори по-малко.