Усети как господин Сив мислено обхожда магистралата за преследвачите. Достигаше до съзнанието на Хенри, но не можеше да проникне в него — както и самият Джоунси, Хенри в известен смисъл се различаваше от останалите. Няма значение — той пътуваше с друг човек на име Задхил, Надхил, Ъндърхил или нещо подобно. От него господин Сив научи доста. Бяха на стотина километра напред, дори повече… и като че ли тъкмо се отклоняваха от магистралата? Да, навлизаха в Дери.
Господин Сив затърси още по-назад и откри втора хайка. Тези бяха трима… но Джоунси долавяше, че основната им цел не е господин Сив, а онзи човек Ъндърхил или Еди-какъв-си-хил. Това му се стори едновременно невероятно и необяснимо, но явно бе истина. А и напълно устройваше господин Сив. Той въобще не си направи труда да се поинтересува защо Ъндърхил и Хенри са напуснали магистралата.
Основната му грижа бе как да се снабди с друго превозно средство — най-добре снегорин, ако шофьорските умения на Джоунси го позволяват. Което означаваше да извърши още едно убийство, но тава никак не притесняваше все по-очовечаващия се пришълец.
Господин Сив още загряваше.
5
Оуен Ъндърхил стои на хълма до самия отвор на тръбата и наблюдава как момчетата помагат на девойката с обезумял поглед — Джоузи — да излезе навън. Вижда как Дудитс (едър младеж с рамене като на футболист и невъзможната руса коса на киноидол) я грабва в прегръдките си и покрива лицето й с лепкави целувки. Чува първите й думи:
— Искам при мама.
Момчетата нямат нищо против — тъкмо не се налага да звънят на полицията или да викат линейка. Само трябва да помогнат на момичето да се изкатери по хълма, да се промуши през дупката в оградата и да го поведат през Строфърд Парк (девойчетата в жълто са изчезнали и на тяхно място са се появили други девойчета в зелено — но нито те, нито треньорът им обръщат внимание на момчетата, наобиколили своя безценен измърлян трофей с раздърпана плитка), по Канзас Стрийт и оттам по Мейпъл Лейн. Те знаят къде е майката на Джоузи. Както и баща й.
Когато се завръщат, заварват много коли, паркирани по продължението на улицата пред дома на семейство Кавел. Робърта предложила да се свържат с родителите на приятелите и съучениците на Джоузи, заедно с които да организират самостоятелно издирване и да облепят града с обяви „ИЗДИРВА СЕ!“. Да ги поставят не по сумрачните, забутани местенца (където рано или късно се озовават всички съобщения за изчезнали деца в Дери), а на видно място. Енергичността на Робърта разпалва слаба надежда в очите на Елън и Хектор Рикънхауър.
И другите родители откликват — сякаш само са чакали някой да го предложи. Започват да ги свикват веднага след като Дудитс излезе с приятелите си (майка му предполагаше, че отиват да играят наблизо, защото оставят раздрънканата таратайка на Хенри на алеята пред гаража); когато момчетата се завръщат, в дневната на семейство Кавел са натъпкани поне двайсет души, които пият кафе и пушат. Един господин тъкмо им говори — той е адвокат, Хенри го е виждал и друг път, нарича се Дейвид Боклин. Синът му Кендал понякога си играе с Дудитс. Кен Боклин също страда от синдром на Даун и е добра душа, но не е като Дудитс. Но я чакай малко — та кой е като Дудитс?
Момчетата застават на прага на дневната, скупчени около Джоузи. Тя носи неизменната голяма чанта с БарбиКен на дъното. Дори лицето й може да мине за чисто, понеже като видя колите отвън, Бобъра извади носната си кърпичка и се помъчи да то приведе във вид. („Знаете ли к’во, много ми беше странно — споделя по-късно, когато цялата дандания приключва. — Седя си аз, бърша я и си викам, гледай, има тяло на мадама от «Плейбой», а мозъкът й е колкото на, меко казано, градинска поливачка.“) От начало новодошлите забелязва само господин Боклин, който очевидно не си дава сметка какво точно вижда, защото не престава да говори:
— Ето какво трябва да направим, приятели — да се разделим на групи от по, да кажем, три двойки във всяка… във всяка група… и после да… да… да…
Постепенно замлъква — като механична играчка на пружина, и накрая буквално застива пред телевизора на семейство Кавел. Присъстващите неспокойно се размърдват и не могат да си обяснят какво му става на Боклин — досега говореше толкова убедително.
— Джоузи — най-сетне изрича той с безизразен, равен глас, който няма нищо общо с обичайния му самоуверен бас, с който пледира в съдебната зала.
— Да — откликва Хектор Рикънхауър, — така се казва. Какво има, Дейв? Добре ли с…?
— Джоузи — повтаря Дейв и с трепереща ръка посочва към вратата. На Хенри (а следователно и на Оуен, който гледа през неговите очи) му заприличва на призрака на бъдещите Коледи, които показва на Ебънейзър Скрудж собствения му гроб.