— Добре. Успокой се.
— Я си таковай майката и пукни.
— Хенри…
— Просто загубихме връзка. Случва се. На такива извисени личности като господин Съвършенство, с когото имам честта да съм в този миг, сигурно никога не му се е случвало, но на нас, останалите… останалите… — Хенри сведе поглед, установи, че стиска юмруци и се насили да ги отпусне.
— Казах, добре.
— Вероятно господин Съвършенство поддържа връзка с всичките си приятели от прогимназията, а? Сигурно още се събирате веднъж годишно да си начешете езиците с мръсотии, да послушате Мотли Кру и да похапнете риба тон с кокосов сос, както я сервираха едно време в закусвалнята.
— Съжалявам, ако съм те обидил.
— Добре де, заяждай се, щом искаш. Говориш така, все едно сме го зарязали, егати. — Което, разбира се, доста се доближаваше до истината.
Оуен не отвърна. Взираше се в снежната вихрушка и търсеше в утринната дрезгавина табела с надпис „Диърборн Стрийт“… ето я и нея, точно пред тях. Снегоринът, който беше почиствал Канзас Стрийт, бе натрупал снега точно на пресечката с Диърборн Стрийт, но хъмвито спокойно може да пробие бялата грамада.
— Не че престанах да мисля за него — продължаваше да обяснява Хенри. Понечи да премине към предаване на мислите си, но се отказа. Страхуваше се от онова, което Оуен щеше да види в съзнанието му. — Всички си мислехме за него. Дори с Джоунси се канехме да го посетим тази пролет. После Джоунси претърпя злополука и забравихме за Дудитс. Толкова ли е необичайно?
— Ни най-малко — меко се съгласи Оуен. Рязко изви волана надясно, овладя поднасянето с бързо завъртане в противоположна посока и натисна газта докрай. Хъмвито се блъсна в снежната стена с такава сила, че двамата мъже политнаха напред, само коланите ги задържаха. Като преминаха снежната бариера, Оуен буквално започна да слаломира между засипаните със сняг автомобили, паркирани от двете страни на улицата.
— Освен това не желая критики от човек, дето се канеше да изпече живи неколкостотин цивилни — изръмжа Хенри.
Оуен натисна спирачката с двата си крака и той, и Хенри рязко политнаха напред, този път предпазните колани блокираха. Хамърът се обърна диагонално на улицата и спря.
— Млъкне, да му се не види!
Не дрънкай за неща, които не разбираш.
— Както у тръгнало, ще ме
убият заради
— теб, тъй че защо не си запазиш цялото това шибано
самодоволно
(образ на нацупено глезанче с издадена устничка)
— теоритезиране
за себе си.
Хенри го зяпна, питайки се кога за последен път са му говорели по този начин. Отговорът бе „никога“.
— Пука ми само за едно — пребледнял, напрегнат и изтощен продължи Оуен. — Искам да намеря твоя проклет преносител на заразата и да го спрем. Ясно ли ти е? Пет пари не давам за чувствата ти към него и за умората ти! Затова те спасих, затова сега съм с теб!
— Добре.
— Не ми трябват морални поучения от човек, който се кани за си пръсне свръхобразования, самодоволен мозък.
— Добре.
— Така че ти си таковай майката и пукни.
В джипа се възцари тишина. Отвън долиташе само монотонният писък на вятъра, сякаш виеше гигантска прахосмукачка.
— Виж какво ти предлагам — обади се най-сетне Хенри. — Аз таковам твоята майка и хвърлям топа, после ти таковаш моята майка и хвърляш топа. Поне ще избегнем табуто върху кръвосмешението.
Оуен се поусмихна. Хенри на свой ред отвърна с усмивка.
Какво правят Джоунси и господин Сив? — попита Оуен. — Можеш ли да разбереш?
Хенри навлажни устни. Кракът бе престанал да го сърби, но езикът му сякаш се бе превърнал в изтъркана парцалена черга.
— Не. Нямам връзка. Това е работа на извънземния. А твоят безстрашен предводител Курц? Приближават, нали?
— А-ха. Ако искаме да запазим някаква преднина, най-добре е да побързаме.
— Добре.
Оуен почеса червената растителност по лицето си, огледа червените власинки по пръстите си и отново подкара джипа.
Номер 41, нали така?
А-ха. Оуен?
Какво?
Страх ме е.
От Дудитс ли?
В известен смисъл, да.
Защо?
Не знам.
Хенри го погледна право в очите.
Имам чувството, че с него се случва нещо лошо.
7
Среднощните й страхове се сбъдваха; когато на вратата се почука, Робърта не бе в състояние да се изправи. Имаше чувството, че краката й са се втечнили. Нощта вече отминаваше, но настъпващата бледа, утринна дрезгавина също я плашеше; ето, те са вече тук, Пит и Бобъра — мъртвите, които идват за сина й.