Курц се засмя:
— Юначага! Браво на теб! Хайде да потегляме. И те моля малко да ускориш ход, Бог да те поживи. В Дери ме чака едно лице за… — Курц затърси точната дума — … за инструктаж.
Пърлмътър нададе нещо средно между стон и смях. Шофьорът го погледна.
— Не му обръщай внимание, той е бременен — поясни Курц. — Току-виж поискал миди и кисели краставички.
— Бременен — съвършено безизразно повтори шофьорът.
— Да, но ти не му обръщай внимание. Не е твоя грижа. Работата е там, мъжки… — Курц се приведе и заобяснява мило, взирайки се над дулото на пистолета — … че този, дето трябва да го хвана, се намира в Дери сега. Не след дълго отново ще излезе на магистралата. Подозирам, знае, че съм му по петите…
— Прекрасно го знае — вметна Фреди Джонсън. Почеса се по врата, после между краката.
— … но междувременно мисля да го настигна. Ще си поразмърдаш ли дъртия задник или какво?
Онзи кимна и закрачи към кабината на снегорина. Развиделяваше се, нощната тъма отстъпваше пред утринната дрезгавина. „Най-вероятно това е зората на последния ми ден“ — с известна почуда си рече Курц.
Пърлмътър взе да надава тихи болезнени стонове. Отначало заръмжа, после се разпищя и отново се хвана за корема.
— Господи! — възкликна Фреди. — Виж му корема, шефе. Надига се като втасало тесто!
— Дишай дълбоко. — Шефът доброжелателно потупа по рамото страдалеца. В този миг снегоринът потегли. — Дишай дълбоко, мъжки! Отпусни се. Просто се отпусни и си мисли за хубави неща.
10
До Дери оставаха шейсет и пет километра. „От Оуен ме делят шейсет и пет километра — разсъждаваше Курц. — Не е никак лошо. По петите ти съм, мъжки! Да ти дам един урок. Да видиш какво се случва, когато прекрачиш границата на Курц.“
Изминаха още трийсет километра, но онези двамата продължаваха да се бавят в Дери — и Фреди и Пърлмътър го потвърдиха, макар че Джонсън вече не беше толкова сигурен. Пърли обаче обясни, че разговаряли с майката. Майката не искала да го пусне.
— Кого да пусне? — всъщност пет пари не даваше. Майката ги задържаше в Дери и по този начин му предоставяше възможност да скъси дистанцията помежду им, Бог да я благослови тая майка, независимо коя е и защо го прави.
— Не знам — отвърна Пърли. След разговора с шофьора на снегорина стомахът му се беше поуспокоил, но той говореше едва-едва. — Не виждам… Има някакъв, но той сякаш няма разсъдък, в който може да се надникне.
— Фреди, ти какво ще кажеш?
Джонсън поклати глава:
— Изгубих Оуен. Едвам долавям и мислите на шофьора на снегорина. Сякаш е… де да знам… нещо като радиосигнал, който заглъхва.
Курц се наведе и внимателно огледа растителността по врата на Фреди. Власинките в средата на петното имаха наситен оранжево-червен цвят, но по краищата бяха побелели като пепел.
„Умира — помисли си. — Или организмът на Фреди го убива, или околната среда не му понася. Оуен беше прав. Да му се не види!“
Не че това променяше нещо. Границата си е граница, а Оуен бе дръзнал да я пристъпи.
— Снегоринът — уморено изрече Пърли.
— Какво значи снегоринът, мъжки?
Но не се наложи Арчи да обяснява. Напред сред снежната вихрушка се появи табела: „ИЗХОД 32 — ГРАНДВЮ/ГАРА ГРАНДВЮ“. Снегоринът внезапно ускори ход и греблото се повдигна. Хъмвито веднага поднесе. Водачът на грамадната машина въобще не си даде труд да включи мигач, а буквално влетя в завоя с осемдесет километра в час; снегът зад него се завихри, образувайки бяло ветрило.
— Да карам ли след него? — попита Фреди. — Лесно ще го настигна, шефе!
Курц овладя неудържимият вътрешен порив да му нареди да го последва — ще размажат на пихтия проклетия янки със студените очи и ще му покажат какво се случва с онези, които дръзват да прекрачат границата. Ще предпишат и на него една доза от лекарството на Оуен Ъндърхил. Само дето снегоринът бе по-голям от джипа, при това значително, и кой знае какво ще се случи, ако започнат да си играят на блъскащи колички.
— Карай направо, мъжки — отсече и се облегна назад. — Не изпускай от очи плячката. — Все пак с искрено съжаление проследи камиона, отдалечаващ се в ледената светлина на зимното утро. Дори не можеше да се утешава с мисълта, че шофьорът е прихванал онази гадост от Фреди или Пърли, защото болестта очевидно минаваше бързо.
Продължиха напред и заради дълбоките преспи отново запълзяха с трийсет километра в час; Куц предполагаше, че като слязат по на юг, условията ще се подобрят. Бурята вече утихваше.
— Моите поздравления — обърна се към Фреди.