Робърта гледаше Оуен, видимо остарявайки с всяка негова дума.
— Да — повтаряше тя, — да, разбирам, че искате да намерите Джоунсн — да го хванете — но какво цели тоя? И като е дошъл тук, защо не го направи тук?
— Госпожо, не мога да дам отговор на всички тези въпроси…
— Воаа — ненадейно изтърси Дудитс. — Оунси иска воаа.
Война? — с тревога се обърна Оуен към Хенри в мислите си. — Каква война?
Остави — отвърна Хенри и в този миг гласът в съзнанието на Оуен почти престана да се чува, вече долитайки съвсем слабо; Трябва да тръгваме.
— Госпожо Кавел! — Оуен отново нежно хвана ръцете й. Хенри много обичаше тази жена, макар да бе постъпил доста жестоко, като почти я беше забравил през последните десетина години; причината за обичта му бе лесно обяснима. Добротата на тази жена се излъчваше от цялото й същество. — Трябва да тръгваме.
— Не. Моля ви, недейте! — Сълзите й рукнаха. На Оуен му идеше да й каже „Недейте, госпожо. И без това всичко е отвратително. Недейте, моля ви.“
— Преследва ни един човек. Много лош човек. Трябва да сме изчезнали, преди да е стигнал дотук.
Сгърченото от мъка лице на Робърта се промени, изпълни се с решителност:
— Добре тогава. Щом трябва, направете го. Но ще ви придружа.
— Не! — възкликна Хенри.
— Да! Да, мога да се грижа за него… да му давам хапчетата… ще взема и глицериновите тампони…
— Ума, ии тоо туу.
— Не, Дуди, не!
— Ума, ии тоо туу! Нама таано! — „Няма страшно“. Дудитс все повече се възбуждаше.
— Наистина, нямаме повече време — припираше Оуен.
— Робърта, моля те! — настояваше Хенри.
— Искам да дойда! — извика тя. — Той е единственото, което имам!
— Ама — започна Дудитс. В гласа му нямаше нищо детинско. — Ии… тоо ТУУ.
Тя го изгледа и още повече се състари.
— Добре. Само минутка. Требва да ви дам нещо.
Влезе в неговата стая и се върна с голям книжен плик, който връчи на Хенри:
— Това са хапчетата му. Към девет часа взима преднизон. Иначе получава хрипове и го болят гърдите. Може да му дадете перкосет, ако поиска, но той вероятно ще поиска, защото студът навън ще му причинява болка.
Изгледа Хенри с тъга, но не и с упрек. Изведнъж той съжали, че не е доловил в погледа й упрек. Бог му е свидетел, никога не се бе чувствал толкова ужасно. Не само защото Дудитс беше болен от левкемия, а защото е бил болен толкова време, без никой от тях да разбере.
— Ето и лимоновите тампони, но почиствайте само устните му, защото венците му много кървят и от киселото го болят. Вътре има и памук, ако му потече кръв от носа. А, катетъра… Виждаш ли го на рамото му?
Хенри кимна от превръзката стърчеше пластмасова тръбичка, която извика у него странно чувство за dѐjа̀ vu.
— Дръж го завито, когато сте навън… Доктор Бриско ми се смее, но аз все се страхувам, че през него влиза студът… достатъчен е шал… или дори носна кърпичка… — Риданията отново я надвиха, накъсвайки думите й.
— Робърта… — започна Хенри, но погледът му вече не се отделяше от часовника.
— Аз ще се грижа за него — обеща Оуен. — Грижех се за баща ми до деня на смъртта му. Знам предназначението на преднизона и перкосета. Както и на по-сериозните стероиди и по-силните болкоуспокояващи. Накрая вече му давах марихуана, метадон и чист морфин, който действа по-добре от хероина.
Морфинът, който е най-мощния двигател на смъртта, неин неизменен спътник.
Почувства как дребната жена се промъква в мислите му — изпита гъделичкащо усещане като допира на боси стъпала, които пристъпват толкова леко, че почти не докосват пода. Усещането не бе неприятно. Робарта се опитваше да разбере дали онова, което бе казал за баща си, отговаря на истината. Даде си сметка, че телепатията е скромен дар от необикновения й син и тя я използва толкова отдавна, че вече дори не си дава сметка какво прави… като Бобъра — приятелят на Хеинри — с клечките за зъби. Способността й да чете чужди мисли не беше всеобхватна като тази на Хенри, но все пак я имаше и Оуен никога не се бе чувствал толкова щастлив, че е казал истината.
— Той не е бил болен от левкемия.
— Имаше рак на белия дроб. Госпожо Кавел, наистина е крайно време да…
— Трябва да му дам още нещо.
— Робърта, не можем… — намеси се Хенри.
— Само секундичка, само секундичка. — Тя хукна към кухнята.
Оуен за пръв път изпита страх и промълви:
— Курц, Фреди и Пърлмътър… Хенри, не мога да разбера къде са! Изгубих ги!