Дудитс разсеяно я целуна още веднъж, местейки поглед от Хенри към вратата. Бързаше да тръгва. Защото знаеше, че преследвачите на Хенри и неговия приятел са близо ли? Защото предстоеше приключение, като онези, които бяха преживели петимата заедно едно време? Или и двете? Да, може би и двете. Робърта го целуна за последен път.
— Робърта — попита Хенри, — защо не си ни казала, че е болен? Защо не ни се обади?
— А вие защо не дойдохте нито веднъж?
Можеше да я попита: „А защо Дудитс не ни извика?“, но щеше да излъже. От март насам, когато Джоунси претърпя злополуката, Дудитс постоянно ги викаше. Замисли се за Пит — седнал насред снега край преобърнатия скаут, пие бира и безброй пъти изписва „ДУДИТС“ в снега. Дудитс, който умира, изоставен на пустинен остров в земята на Никога-Никога; Дудитс, който изпраща послания, но среща само мълчание. Най-сетне един от тях бе дошъл, но само за да го отведе с торба хапчета и старата жълта кутия за сандвичи. Капанът за сънища не знае що е милост. От самото начало, още от най-първия ден на запознанството си, му мислеха само доброто и винаги го бяха обичали най-искрено. За да се стигне накрая до тук.
— Грижи се за него, Хенри. — Тя потърси погледа на Оуен. — И ти. Грижете се за сина ми.
— Ще се опитаме — промълви Хенри.
15
От Диърборн Стрийт нямаше накъде да се завие — всички пресечки бяха затрупани със сняг. В бързо светлеещата утрин кварталът приличаше на градче, потънало в северната тундра. Оуен включи на задна скорост и джипът полетя заднишком по улицата, тромаво поднасяйки насам-натам грамадната си задница. От време на време високата броня се удряше в някой погребан под снега автомобил и се чуваше звън от строшено стъкло; после прелетяха през вкоравената ледена стане на кръстовището с главната улица и описвайки опасен завой, се намериха на Канзас Стрийт, която водеше към магистралата. През цялото това време Дудитс седеше на задната седалка съвършено спокойно с жълтата кутия на скута си.
Хенри, защо Дудитс каза, че Джоунси искал война?
Хенри се опита да му изпрати отговора мислено, но Оуен вече не чуваше. Петната от бируса по лицето му бяха побелели и като се почеса разсеяно по бузата, по ноктите му останаха цели снопчета. Кожата отдолу изглеждаше напукана и зачервена, но не приличаше на болна. „Като настинка — удивляваше се Хенри. — Всъщност е не по-страшно от настинка.“
— Не каза „война“, Оуен.
— Вооаа — съгласи се новият им спътник на задната седалка. Наведе се да огледа голямата зелена табела, на която пишеше „Южно шосе № 95“. — Оонси ииаа вооаа.
Оуен сбърчи чело; мъртвите власинки бирус се посипаха като пърхот. — Какво…
— Вода — преведе Хенри и се пресегна да потупа кокалестото коляно на Дудитс. — Опитва се да каже, че Джоунси иска вода. Само че не Джоунси я иска. Другият я иска. Онзи, когото Джоунси нарича „господин Сив“.
16
Робърта влезе в стаята на Дудитс и се зае да събира разхвърляните дрехи — направо побесняваше от навика му да ги захвърля където му попаднеше, но като че ли отсега нататък тази грижа щеше да й бъде спестена. Едва ли бе разтребвала и пет минути, когато краката й се подкосиха и се наложи да седне на стола до прозореца. Накъдето и да погледнеше, все й се набиваше на очи леглото, на което синът й напоследък се залежаваше все по-дълго и по-дълго. Мътната светлина на утрото, която падаше върху възглавницата и огряваше кръглата вдлъбнатина от главата на Дудитс, бе неизразимо жестока.
Хенри сигурно смята, че бе разрешила на Дудитс да ги придружи, защото вярва, че по някакви причини бъдещето на целия свят се крепи единствено на надеждата да открият Джоунси, и то скоро. Но това не бе истинската причина. Позволи му да замине, защото това бе неговото желание. Болните на смъртно легло получават бейзболни шапки с автограф, но получават и позволение да заминат със старите си приятели.
Но й бе много трудно.
Загубата бе ужасно тежка.
Тя притисна към лицето си купчината тениски, за да не вижда леглото, но миризмата им не й даваше покой: ухаеха на шампоан „Джонсън“ и сапун „Дайъл“, но най-силна и най-страшна бе миризмата на крема с арника, с който мажеше гърба и краката му при болки в мускулите.
В отчаянието си се опита да го открие — къде ли е отишъл с двамата мъже, които дойдоха и го отведоха като мъртъвците, от които се страхуваше — но не го намери.
Скрил се е от мен. През годините се радваха (наистина най-вече се радваха) на специфична телепатия, която не се различаваше съществено от способността на майките на изключителните деца да четат мисли (думата „медитация“ непрестанно се повтаряше в групите за подкрепа, които с Алфи хосещаваха някога), но тя бе изчезнала. Дудитс бе прекъснал връзката, което означаваше, че очаква да се случи нещо ужасно.