„Разлагащи се трупове — рееше се мисълта на Джоунси. — Разлагащи се трупове, от къде беше това?“
Няма значение. Защото следващата находка на господин Сив беше доджът с колито. И какво прави Сивият? Храни кучето с трупа? Навира му муцуната в разлагащата се тъкан ли? Не, много по-вероятно го е накарал да яде от него — „Хайде, моето момче, гризни си!“ Както и да се развиват говнестулките, процесът започва в стомаха, не в дробовете. За миг си представи Маккарти, изгубен в гората. Бобъра го пита: „Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?“ Какво бе отвърнал гостът? „Храсти… някакви други неща… не съм много сигурен… бях толкова гладен, нали разбирате…“
Естествено. Гладен. Изгубен, уплашен и гладен. Не забелязва червените израстъци по листата на храстите и червените точици по зеления мъх, който е натъпкал в устата си, задавял се е, но го е поглъщал, защото някъде в кроткия си, изпълнен с „О, Боже“ и „Олеле, Божичко“ адвокатски живот е чел, че ако се изгубиш в гората, може да ядеш мъх, защото няма да ти навреди. Дали всеки от хората, които са погълнали бирус (миниатюрни, невидими частици, които се носят във въздуха), развива противни малки чудовища като онова, което разпра Маккарти и уби Бобъра? Сигурно не, във всеки случай вероятността е не по-голяма, отколкото вероятността за бременност вследствие на секс без предпазни мерки. Но Маккарти го бе прихванал… както и кучето, наречено Хлапак.
— Знае за къщичката — изрече Джоунси.
Разбира се. Виличката в Уеър на стотина километра западно от Бостън. Несъмнено знае историята за рускинята, всички я знаеха — Джоунси често я разказваше. Бе прекалено хубава, за да не я разкаже човек. Знаеха я в Уеър, в Ню Сейлъм, в Куливил и Белчъртаун, Хардуик, Пакардсвил и Пелам. Знаеха я във всички околни градчета. А какво, моля ви се, обграждаха всички те?
Куобин, ето какво. Водохранилището Кообин. Водоизточникът, който захранваше Бостън и околностите му. Колко хора пият вода от Кообин дневно? Два милиона? Три милиона? Джоунси не знаеше със сигурност, но безспорно бяха много повече, отколкото някога са пили от Водонапорната кула. Господин Сив хвърляше седмица след седмица, още едно хвърляне и ще обере банката.
Два-три милиона души. Господин Сив щеше да ги запознае с колито и неговият нов приятел.
Бирусът ще се разпространи, когато попадне в нова среда.
Двайсета глава
Краят на преследването
1
На юг, на юг и все на юг. Когато господин Сив отмина отклонението за Галдинър — първият изход от магистралата след Огъста — снежната покривка изтъня и двете платна отново се разшириха. Време бе да замени снегорина с по-незабележимо превозно средство — вече не му вършеше работа, пък и Джоунси го заболяха ръцете от непривичното напрежение, което се изискваше за управлението на гигантската машина. Господин Сив пет пари не даваше за тялото на Джоунси (или поне така си казваше, но в действителност е много трудно да не изпитваш поне известна доза съчувствие към нещо, което ти предоставя неочаквани удоволствия като „бекон“ и „убийство“), ала то непременно трябваше да го пренесе на още около триста километра на юг. Подозираше, че за мъж на средна възраст Джоунси не е в особено добра физическа форма. От една страна, заради злополуката, но най-вече заради професията си. Джоунси беше „учен“. Вследствие на което доста пренебрегваше физическите упражнения, което смайваше господин Сив. Тези същества бяха съставени от шейсет процента емоции, трийсет процента сетивни усещания и десет процента разум („При това и десет процента са им много — размишляваше той, — но да бъдем великодушни.“). Да изоставиш обаче тялото си като Джоунси, му се струваше едновременно проява на упорство и на глупост. Разбира се, това не е негова грижа. Както и самият Джоунси. Вече не. Джоунси се бе превърнал в онова, което очевидно винаги бе искал да бъде: безплътно създание. Съдейки по реакциите му обаче, това състояние не му допадаше особено много.