Проснато на пода сред цигарени угарки, празни картонени чашки от кафе и опаковки от снакс, колито зави от болка. Тялото му се бе раздуло до гротескни размери и бе заприличало на варел за вода. Скоро ще изпусне газовете и коремът му отново ще спадне. Господин Сив бе установил връзка с бирума, който се развиваше в него, и можеше да регулира растежа му.
Кучето ще изиграе ролята на онова, което гостоприемникът му нарича „рускинята“. Постави ли животното където трябва, задачата ще бъде изпълнена.
Мислено затърси преследвачите. Хенри и неговият приятел Оуен съвсем бяха изчезнали — като радиостанция, която е престанала да излъчва — което го тревожеше. Още по-назад (тъкмо подминаваха изходите към Нюпорт, следователно онези се намираха на стотина километра северно от настоящото местоположение на господин Сви) ги следваше друга група от трима преследвачи, но ясен контакт имаше само с един от тях: Пърли. В този Пърли се развиваше бирум и господин Сив чуваше мислите му съвсем ясно. Преди това ловеше и друг от групичката — Фреди, но този Фреди се бе изгубил. Бирусът, с който бе заразен, беше загинал — така казваше Пърли.
Насреща му се изпречи зелена табела с надпис: „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА“. Тук имаше „Бъргър Кинг“, който в картотеката на Джоунси фигурираше едновременно като „ресторант“ и „верига за бързо хранене“. Сигурно предлагат бекон — при тази мисъл стомахът му закъркори. Да, има много причини, поради които ще му е трудно да се раздели с това тяло. То криеше своите удоволствия — определено криеше страхотни удоволствия. Но сега нямаше време за бекон — беше време да смени превозното средство. Което трябваше да стане максимално незабележимо.
Отбивката се разделяше на два ръкава, съответно обозначени с табели „ЗА ЛЕКИ АВТОМОБИЛИ“ и „ЗА ТЕЖКОТОВАРНИ АВТОМОБИЛИ И АВТОБУСИ“. Господин Сив вкара огромния оранжев снегорин на паркинга за камиони;от въртенето на огромния волан мускулите на Джоунси трепереха от напрежение) и със задоволство отбеляза, че там една до друга са гарирани четири машини като неговата. Вмъкна се на крайното свободно място и изключи двигателя.
Потърси Джоунси, но той се беше спотаи в своята смущаваща безопасна зона.
— Какво си намислил, друже? — промърмори господин Сив.
Отговор не последва… но Джоунси се ослушваше.
— Какво правиш?
Отново мълчание. Наистина, какво ли толкова би могъл да прави? Беше заключен, вече не виждаше света. И все пак не биваше да го забравя… както не можеше да забрави съблазнителните му предложения извънземният да се откаже от задачата си да посее семето и просто да се радва на живота на земята. Тази мисъл непрестанно изплуваше като пъхнато под вратата писмо от Джоунсиевия рай. Подобни послания съгласно архива на Джоунси се наричаха „рекламни лозунги“. Те са кратки и конкретни. Най-новият гласеше: „БЕКОНЪТ Е ЕДВА НАЧАЛОТО“. Господин Сив му вярваше. Още в болничната стая (каква болнична стая? каква болница? коя е тази Марси? кой иска инжекция?) бе разбрал, че животът на Земята е прекрасен. Но повелята бе изначална и безпрекословна: трябва да засее семето в този свят и да умре. А пък ако междувременно му се отвори възможност да похапне малко бекон, толкова по-добре.
— Кой е Ричи? От отбора на Тигрите ли беше? Защо го убихте?
Никакъв отговор. Но Джоунси слушаше. Много внимателно. Присъствието му направо подлудяваше господин Сив. Все едно беше (сравнението бе взето от речниковия запас на Джоунси) рибена костица, заседнала в гърлото. Не е толкова голяма, че да те задави, но е напълно достатъчна да те „тормози“.
— Късаш ми нервите, Джоунси. — Нахлузи ръкавиците, които бяха принадлежали на собственика на колито.
Този път получи отговор.
Чувствата ни са взаимни, друже. Тъй че що не вземеш да се разкараш някъде, където ще ти се зарадват? Що не идеш да разиграваш тоя театър на някой друг?
— Не мога. — Господин Сив протегна ръка към кучето, което с облекчение подуши ръкавиците, пазещи миризмата на стопанина му. Господин Сив мислено му заповяда да стои кротко, после слезе от снегорина и закрачи към алеята покрай ресторанта. Отзад сигурно има „служебен паркинг“.
Хенри и другия са по петите ти, задник такъв. Дишат ти във врата. Тъй че не си давай много зор. Остани тук, колкото ти се стои. Поръчай си тройна порция бекон.
— Те не ме усещат — издишайки облачета пара, отсече господин Сив (усещането как студеният въздух нахлува в устата и гърлото и изпълва дробовете бе несравнимо, толкова ободряващо — дори миризмата на бензин и дизел бе прекрасна). — Ако аз не ги усещам, значи и те не ме усещат.