Дудитс го поглъща, без да откъсва поглед от каубоя на кокилите, а момчетата избухват в смях. Дудс е пораснал най-много от всички — извисява се дори над Хенри. Но се остава дете и ги кара да се чувстват щастливи. Самият той е вълшебство — ще открие Джоузи Рикънхауър чак след година, но момчетата си знаят — той е истинско вълшебство, егати. Беше много страшно да се изправят срещу Ричи Гренадо и приятелчетата му, но онзи ден си оставаше най-късметлийския в живота им — и всички го признаваха.
— Ало, каубоя — крещи Бобъра и на свой ред размахва своята шапка (с козирка и надпис „Дери Тайгърс“). — Цуни ми ауспуха, братче! Седни на него и се завърти!
Всички примират от смях (тази случка е достойна да остане в историята — вечерта, когато Бобъра напсува каубоя на кокилите на парада по случай Дните на Дери под озареното от фойерверки небе), освен Дудитс, който продължава да зяпа като хипнотизиран, и Оуен Ъндърхил („Оуен! — чуди се Хенри. — Ти пък откъде се взе?“), който изглежда разтревожен.
Оуен го разтърсва и за пореден път се мъчи да го събуди, събуди се, Хенри, събуди се, събуди…
3
— … се, за Бога!
Страхът най-сетне накара Хенри да се изтръгне от съня. Отначало още долавяше аромата на печени фъстъци и на захарния памук. Постепенно всичко си дойде на мястото: побелялото небе, заснежената магистрала, зелената табела „СЛЕДВАЩИТЕ ДВА ИЗХОДА СА ЗА ОГЪСТА“. И Оуен, който го разтърсваше, а на задната седалка Дудитс се давеше от отчаяна дрезгава кашлица.
— Събуди се, Хенри, тече му кръв! Абе няма ли да се събудиш, мътните те…
— Буден съм, буден съм.
Откопча колана, обърна се и коленичи заднишком на седалката. Пренапрегнатите му мускули веднага за протестираха, но той не им обърна никакво внимание.
Положението не беше толкова страшно. От паниката в гласа на Оуен заключи, че Дудитс има едва ли не кръвоизлив, но в действителност от кашлицата от носа му бе прокапала кръв, а от устата му се стичаше тънка алена струйка. Оуен сигурно бе помислил, че бедният Дудитс буквално си е изкашлял дробовете, но явно само си бе пренапрегнал гърлото. Не че това само по себе си не бе сериозно. При неговото лабилно състояние, което непрестанно се влошаваше, всичко може да се окаже сериозно — дори най-обикновена настинка може да го довърши. От момента, в който го видя, Хенри знаеше, че Дудитс вече изминава последните метри до финала.
— Дудс! — строго извика той. Долавяше някаква промяна. Той самият се чувстваше различно. Какво става? Нямаше време да мисли. — Дудитс, дишай през носа! През носа, Дудс! Ето така!
Показа му, като разшири ноздри и пое дълбоко въздух… и като издиша, от носа му се посипаха бели власинки. Подобно на пухчета на глухарче, които са се превърнали в семенца. „Бирус — рече си. — Растял е в носа ми, но вече е загинал. Сега го изхвърлям буквално с всеки дъх.“ В този миг проумя каква бе промяната — сърбежът по крака, в устата и по слабините би изчезнал. Още имаше чувството, че езикът му е протрита черга, но вече не го сърбеше.
Подражавайки му, Дудитс задиша дълбоко през носа и пристъпът моментално отслабна. Хенри отвори книжния плик, извади шишенце със сироп за кашлица и отмери една капачка.
— От това ще ти мине — обясни. Но освен думите и мислите му трябваше да са изпълнени с увереност — в общуването с Дудитс интонацията сама по себе си не означаваше почти нищо.
Дудитс изгълта течността, направи кисела гримаса, после се ухили. Кашлицата престана, но от носа му продължаваше да се процежда струйка кръв… както изпод клепача на едното око. Ужасната му бледност сега изпъкваше много повече отколкото в дома му в Дери. Студът… безсънната нощ… перкомерното вълнение му се бяха отразили зле. Прилошаваше му, а за болния от левкемия в напреднал стадий дори най-обикновена хрема може да се окаже фатална.
— Добре ли е? — попита Оуен.
— Кой, Дудитс ли? Дудс е железен. Нали, Дудитс?
— Ааз еезен — съгласи се Дудитс, вдигна покъртително измършавялата си ръка и показа мускули. Но Хенри му идеше да закрещи, като гледаше изпитото му и изнурено лице, старанието му да се усмихне. Животът е несправедлив — надали го откриваше сега. Но това минаваше всякакви граници. Това бе чудовищно.
— Я да видим какво е приготвила Робърта за добрите момчета. — Той взе жълтата кутия.