— Но Пърли чува нещо.
— Пърли ли…? Той пък откъде…
— В момента има по-голям обхват от мен заради бирума…
— Какво е пък това?
— Онова, дето му расте в корема. „Говнестулката“.
— О! — На Ъндърхл моментално му се пригади.
— Във всеки случай не е човек. Не вярвам да е господин Сив, но е възможно. Не знам какво е, обаче се направляват от него.
Известно време пътуваха мълчаливо. Движението беше средно натоварено и някои шофьори караха доста лудешки.
Южно от Огъста застигнаха експлоръра — беше прекатурен сред разпиления багаж и очевидно пътниците го бяха изоставили), но според Оуен имаха късмет. Сигурно мнозина бяха останали у дома заради бурята. Дори да решат да бягат, като стихне, ще са изпреварили най-голямата вълна на масовото преселение. Бурята доста им бе помогнала.
— Искам да ти кажа нещо — най-сетне изрече Оуен.
— Няма нужда да го казваш. Все пак седиш до мен — в близкия обхват си — и все още долавям част от мислите ти.
Ъндърхил размишляваше дали да спре джипа и да слезе, ако е сигурен, че преследването ще приключи, когато Курц спипа него. Оуен Ъндърхил бе неговата цел номер едно, но той си даваше сметка, че заместникът му надали би извършил такова чудовищно предателство на своя глава. Не, той ще пръсне черепа на Оуен, но няма да се задоволи само да го убие. С Оуен Хенри има някакъв шанс. Но без него със сигурност ще се превърне в пушечно месо. Както и Дудитс.
— Ще се движим заедно — продължи Хенри. — Приятели докрай, както се казва.
— А сеаа имаее маоо рааоотаа — вметна Дудитс от задната седалка.
— Точно така, Дудс. — Хенри се пресегна и лекичко стисна ледената му длан. — Сега имаме малко работа.
4
След десет минути Дудитс съвсем се оживи и им посочи първото място за спиране след Огъста. Всъщност вече се намираха почти до Луистън.
— Там! Там! — завика Дудитс и се разкашля.
— Спокойно, Дудс — рече Хенри.
— Сигурно са спрели да пият кафе — предположи Оуен. — Или за сандвич с бекон.
Но Дудитс ги насочи към служебния паркинг отзад. Накара ги да спрат и слезе. Постоя, помълча, промърмори си нещо, на вид толкова крехък и уязвим под надвисналите облаци, сякаш се поклащаше с всеки повей на вятъра.
— Хенри, не знам каква муха му бръмчи в главата, но ако Курц наистина е толкова близо…
Обаче Дудитс кимна и като се качи на джипа, посочи към изхода. Изглеждаше изтощен до смърт, ала явно бе доволен.
— Боже мой, за чий дявол беше всичко това? — озадачен поиска да знае Оуен.
— Мисля, че Сивият е сменил колата — обясни Хенри. — Нали Дудитс? Сменил си е колата?
— Кааде! Кааде кооа! — отривисто закима Дудитс.
— Значи вече се движи по-бързо. Трябва да дадеш газ, Оуен. Зарежи го Курц… трябва да хванем господин Сив.
Оуен го погледна, сведе очи… и пак го погледна.
— Какво ти става? Пребледня като платно.
— Какъв съм глупак… от самото начало трябваше да се досетя какво крои тоя нещастник. Единственото ми оправдание е, че съм изморен и изплашен… Оуен, трябва да го хванем. Пътува към Западен Масачузетс и непременно трябва да го настигнеш, преди да се е добрал до там.
Тук платното беше покрито с киша и шофирането вече не беше толкова опасно. Оуен ускори до сто километра в час — засега не смееше да вдигне повече.
— Ще се опитам — отвърна. — Но освен ако не катастрофира или му се повреди колата…
Хенри бавно поклати глава.
— Не мисля, братче. Няма да се случи.
5
Като дете (когато се казваше Кунц) този сън често му се присънваше, но с първата поява на болките и тръпките на юношеството му се беше явявал най-много веднъж-два пъти. В съня си тича през полето под сияйната лятна луна и се страхува да се обърне назад, защото то го преследва — то. Търчи с всичка сила, но, разбира се, разбира се, това не е достатъчно, тъй като в сънищата усилията не са достатъчни. После то почти го настига и вече чува учестеното му дишане и долавя странната му остра миризма.
Стига до брега на огромно застояло езеро — макар че в загубеното безводно канзаско градче, където бе отраснал, никога не бе имало езера — което макар и много красиво (луната припламва в дълбините му като искряща лампа), всява в душата му смъртен ужас, защото препречва пътя му а той не умее да плува.
Коленичи на брега — в това отношение сънят е досущ като всички детски сънища — но в неподвижната вода не се отразява то, а отвратителното плашило с глава от зебло, натъпкано със слама, и подпухнали ръце в сини ръкавици, само че в настоящия сън от езерото го леда Оуен Ъндърхил с обрасло с бирус лице. На лунната светлина петната изглеждат като огромни бенки.