— А-ха. — Джоунси разбърка супата. — А вие къде ходите?
— Преди време ловувахме в Марс Хилс и отсядахме в една хижа, собственост на чичото на Нат и Беки, но някой скапаняк я подпали преди две лета и тя изгоря до основи. Бил пиян и не гледал къде си хвърля фасовете, поне така каза началникът на противопожарната охрана.
— Нищо чудно, често се случва.
— Застрахователната компания изплати стойността на имота, но вече нямаше къде да ходим на лов. Тъкмо започвах да мисля, че това е краят, когато Стив изнамери едно приятно местенце в Кинео. Подозирам, че районът не е регулиран и местността вероятно принадлежи към Джеферсън Тракт, но те си го наричат Кинео — неколцината души, които живеят там. Знаеш ли къде се намира?
— Знам го — изрече Джоунси със странното усещане, че устните му са изтръпнали. Последното телефонно обаждане отникъде. Бърлогата се намираше на трийсет километра източно от Гослин. Кинео отстоеше на близо петдесет километра от същата точка в западна посока. Което прави общо осемдесет километра. Невероятно е, че Рик, сгушен в юргана, така че само главата му стърчеше, е изминал пеш осемдесет километра, откакто се е изгубил вчера следобед? Абсурд. Няма начин!
— Ммм, ухае божествено! — отбеляза Маккарти.
Супата наистина ухаеше божествено, но Джоунси бе загубил апетит.
3
Тъкмо прекосяваше дневната, понесъл подноса с храната, когато дочу тропота на нечии подметки по каменната плоча на входа. След миг вратата се отвори и в стаята влезе Бобъра. Снегът се прокрадна между краката му като мъгла.
— Исусе Хресте Откачалко! — възкликна вместо поздрав. Едно време Пит беше съставил списък на бобъризмите, в които „Исусе Хресте Откачалко“ заемаше едно от първите места, наред с бисери като „Егаси шашмата“ и „Цуни ме по ауспуха“. Тези възклицания съчетаваха в себе си Зен с хамалски ругатни.
— Таман вече си мислех, че тая нощ май ще я карам в гората, ама видях светлината. — Бобъра вдигна ръце и разпери длани. — Видях аз светлината, о, Исусе, слава на Ис… — В този миг очилата му се поразмъглиха и той забеляза непознатия на дивана. Бавно отпусна ръце и се усмихна. Това бе една от причините, поради които Джоунси го обичаше още от първи клас, макар че понякога онзи ставаше досаден и далеч не беше най-големият умник на света: умееше с усмивка да посреща непредвиденото и неочакваното.
— Здрасти. Аз съм Джо Кларъндън. А ти кой си?
— Рик Маккарти — отвърна гостът и се изправи. Юрганът се свлече на пода и Джоунси забеляза, че изпод пуловера на новия им приятел се очертава заоблено коремче. „Е, в това поне няма нищо странно, то си е характерно за мъжете на средна възраст, в следващите двайсет години ще сполети милиони от нас.“
Маккарти протегна ръка, пристъпи напред и едва не се спъна в падналата завивка. Ако не беше Джоунси да го сграбчи за рамото и да го задържи, сигурно щеше да се просне на пода, повличайки със себе си масичката заедно с храната. За пореден път Джоунси се удиви на странната му непохватност… все едно виждаше себе си, когато през пролетта се учеше да прохожда отново. Взря се по-отблизо в аленото петно на дясната страна на госта и в мига му се прищя да не го беше правил. Не беше никакво измръзване. Приличаше на петно от портвайн, в което никнеше брада.
— Опа, хвани, само кокалите ми не троши! — изтърси Бобъра и се хвърли към протегнатата длан. Сграбчи я и я стисна с такава сила, че Маккарти в крайна сметка май щеше да се просне върху масата. Джоунси се зарадва, когато Бобъра — дългуч, обсипан със снежинки, които още се топяха в дългата му черна коса — отстъпи назад. Усмивката не слизаше от лицето му и вече се бе разтегнала чак до уши. С тая дълга коса и дебелите си очила приличаше на гениален математик или на сериен убиец. А всъщност беше дърводелец.
— Рик е имал големи премеждия — обясни Джоунси. — Вчера се е изгубил и е прекарал нощта в гората.
Бобъра продължи да се усмихва, но доби угрижен вид. Джоунси донякъде предчувстваше какво ще последва и много искаше приятелят му да не го казва — беше останал с впечатлението, че Маккарти е доста религиозен човек, на когото сквернословията хич няма да му допаднат — но, разбира се, да моли Бобъра да не говори мръсотии, е все едно да искаш вятърът да престане да духа.
— Ама че гъзобрък! Пълен ужас! Сядай тука! Яж! И ти, Джоунси.
— Тц, ти хапни. Нали тъкмо влизаш, сигурно си премръзнал.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Аз ще ти приготвя бъркани яйца. През това време Рик ще ти разкаже цялата история. — „Може пък на теб да ти се стори по-смислена отколкото на мен“ — мислено добави той.
— Добре. — Бобъра си съблече якето (червено) и жилетката (оранжева, разбира се). Понечи да ги хвърли върху дървата за камина, после размисли. — Чакай, чакай, нося ти нещо, което може да ти потрябва. — Пъхна ръка дълбоко в джоба на пухеното яке, порови и измъкна книга с меки корици, която макар и доста поомачкана, беше цяла-целеничка. На корицата танцуваха дяволчета с тризъбци. „Малки грехове“ на Робърт Паркър. Това беше книгата, която Джоунси беше чел на платформата на дървото.
Бобъра му я подаде с усмивка:
— Спалния чувал го оставих, ама се притесних, че довечера може да не заспиш от вълнение кой е убиецът.
— Нямаше нужда да се качваш. — Но за пореден път приятеля му го трогна както само той умееше. Поради обилния снеговалеж не вижда дали Джоунси е в чакалото на дървото, във всеки случай не е сигурен. Разбира се, могло е да извика, но за бобъра викането е недостатъчно, той държи да се увери с очите си.
— За теб съм готов на всичко. — Настани се до Маккарти, който го зяпаше, сякаш бе невиждано и доста екзотично животинче.
— Благодаря ти. Виж му сметката на тоя сандвич. Аз ще приготвя яйца. — Запъти се към кухнята, но изведнъж спря. — А Пит и Хенри? Мислиш ли, че ще берат ядове?
Бобъра понечи да отговори, но в този миг нов порив на вятъра разлюля хижата, надавайки страховит вой в стрехите.
— Е-е, малко снежец, к’во толкова — довърши, когато пронизителния вой утихна. — Ще се оправят. Виж, ако задуха баш севернякът и трябва пак да се излиза, работата става дебела. — Нахвърли се на сандвича, а Джоунси се върна в кухнята да забърка яйца и да стопли още една консерва супа. Чувстваше се по-спокоен в присъствието на бобъра, дори Маккарти не го притесняваше толкова. Истината е, че винаги се чувстваше по-добре, когато бобъра беше наоколо. Луда работа, но това беше самата истина.