Два километра след кръстопътя, където свършва Източната улица, стигат до каменно здание, издигнато на оголената скала. Гледа към Маунт Помъри оттатък източния ръкав на река Пенъбскот. Тук се помещава шахта № 12, до която се стига с кола е единствено от север. Защо Илена или Елейна не е дошла направо от север, остава завинаги неразрешима загадка.
Акведуктът, който започва от Куобин, се движи право на изток в продължение на сто километра и по пътя си събира водите от водоемите в Уочусетс и Съдбъри (които не са толкова големи и толкова чисти). Шахтата няма помпени съоръжения — водопроводната тръба е с диаметър три метра и не се нуждае от помпа. Бостън се снабдяваше с вода единствено по силата на гравитацията — техника, използвана от древните египтяни още преди трийсети пет века. По продължение на акведукта са издълбани дванадесет шахти. Те играят ролята на одушници и служат за регулиране на налягането, както и за достъп, ако водопроводът се запуши. Шахта № 12, която се намира най-близо до водохранилището, се нарича още Водовземна шахта. Тук се извършват измервания на чистотата на водата, а нерядко и на женската добродетел (каменната сграда не се заключва и често се посещава от влюбените, които прекосяват езерото с лодки).
На най ниското от осемте каменни стъпала пред вратата прилежно са сгънати джинсите на жената. На най-горното стъпало търсечите намират бели памучни гащички. Вратата е отворена. Вече си представят какво ще открият вътре — мъртва рускиня без дрехи.
Но не отгатват. Кръглият железен капак на шахта № 12 е отместен, очертавайки черно отверстие с формата на полумесец. Наблизо се търкаля лостът, с който е отместила капака — сигурно е бил облегнат зад вратата заедно с другите сечива. До лоста е захвърлена дамската чанта на рускинята. Върху нея е поставен портфейл, отворен така, че да се вижда личната й карта. Най-отгоре — а върха на пирамидата, така да се каже — се намира паспортът й. Отвътре се подава къс хартия, гъсто изписан с драскулици, които сигурно са на руски, на кирилица, или както там се нарича. Отначало двамата търсачи решават, че това е предсмъртно послание, но след като го дават за превод се оказва, че на листа са записани чисто и просто указанията как да стигне до водохранилището. Най-отдолу пише: „Като свърши пътят, все покрай брега.“ Както и бе постъпила, пътьом разсъбличайки се, сякаш без въобще да забелязва как клоните раздират кожата й.
Двамата търсачи стоят край отворената шахта, почесват се по главите и се вслушват в бълбукащата вода, която тече към кранчетата, чешмите, фонтаните и градинските маркучи на Бостън. Звукът отеква глухо и някак усойно, което има своето обяснение — шахтата е дълбоко четирийсет метра. Двамата мъже не разбират защо рускинята е избрала именно този начин, но съвсем ясно разбират какво се е случило и дори си я представят как седи на ръба, провесила крака в бездънния кладенец — също като женския силует на етикета на „Уайт Рок“, само че без дрехи. Хвърля последен поглед през рамо, може би да се увери, че портфейлът и паспортът все още са на мястото, където ги е оставила. Иска някой да узнае кое е бил човекът, отишъл си по този начин, в което има нещо ужасяващо и непоносимо тъжно. Хвърля последен поглед назад и се плъзва в цепнатината между открехнатия капак и стената на шахтата. Може би е стигнала носа си като дечурлигата, скачащи в обществения басейн. А може би не. Във всеки случай отнело е по-малко от секунда. Здравей мрак, стари мой приятелю.
11
Последните думи на стария господин Бекуит, преди да отпътува с пощенската камионетка, бяха: „На мен както ми го разказаха, ония в Бостън ще я пият в сутрешното си кафе към Свети Валентин. — После се ухили. — Аз лично вода не пия. Само бира.“
12
Джоунси обикаляше кабинета вече за дванайсети или за четиринайсети път. Поспираше за миг зад стола, разсеяно разтриваше хълбока си, после продължаваше да крачи и да брои — милият Джоунси с натрапчивите обсесии.
„Едно… две… три…“
Безспорно бе интересна история — чудесен пример за Страховита история от малкия град (също ката разказите за къщи с призраци, където са станали безброй убийства, или за ужасяващи пъти катастрофи) — и недвусмислено разкриваше плановете на господин Сив за Хлапак, злощастното коли, но какво от това, че знае накъде се е запътил господин Сив? В крайна сметка…
Отново се озова зад стола „четирийсет и осем, четирийсет и девет, петдесет“ — абе, чакайте малко! Не беше ли първата обиколка трийсет и четири крачки? Как така този път преброи до петдесет? Не влачеше крака и в никакъв случай не ситнеше като госпожица, тъй че как е…