Тази година в голямото легло спяха Пит и Хенри, затова Бобъра заведе Маккарти в съседната стая, където беше разквартируван Джоунси. Стрелна го с гузен поглед, но приятелят му само сви рамене. Довечера можеше да спи горе при него — колко са спали в едно легло като малки — пък и не беше много сигурен дали Маккарти ще съумее да се изкачи по стълбите. Потното му, оловносиво лице все повече го тревожеше.
Джоунси бе от хората, които си оправят леглото, после го затрупват с вещи — книги, хартийки, дрехи, чанти, тоалетни принадлежности. Максимално бързо разтреби и отметна завивката.
— Няма ли да пуснеш една вода, друже? — попита Бобъра.
Маккарти поклати глава. Чистият син чаршаф сякаш го хипнотизира. Джоунси за пореден път бе поразен от стъкления блясък на оцъклените му очи, досущ като на препариран ловен трофей. Най-неочаквано пред погледа му изникна собствената му дневна в Бруклин — престижно градче в непосредствена близост с Бостън. Ръчно тъкани килими, мебели в ранен американски стил… а над камината е окачена главата на Маккарти. „Ударих го в Мейн — ще обяснява на гостите си, като прави коктейл. — Голямо парче, разфасован тежеше сто кила.“
Затвори очи, а когато отново ги отвори, срещна тревожния поглед на Бобъра.
— Сви ме хълбокът. Съжалявам. Господин Маккарти… Рик… сигурно ще искаш да си свалиш панталона и пуловера. И ботушите, разбира се.
Гостът го изгледа замаяно, сякаш току-що ставаше от сън.
— Разбира се. Има си хас.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, за Бога. — Изглеждаше обезпокоен, развеселен или и двете едновременно. — Не съм чак толкова зле.
— Е, Джоунси ще те наглежда.
Бобъра се изниза и остави Маккарти да се съблича, като започна с пуловера. Отдолу носеше ловджийска риза на червени и черни карета, под която беше намъкнал фланела. Да, коремът му наистина не се очертаваше чак толкова под последния кат дрехи.
Е, почти. Само преди час — напомни си той — бе сигурен, че якето на Маккарти е глава на елен.
Рик седна на стола до прозореца да си събуе обувките и отново пусна газове — не толкова продължително, както одеве, но все така силно и шумно. И двамата си замълчаха, но миризмата беше толкова задушлива в тясното пространство, че на Джоунси едва не му призля.
Маккарти изу ботушите си и ги изрита на дървения под, после се изправи и си разкопча колана. Тъкмо си събуваше джинсите, разкривайки ватираните дълги гащи, когато Бобъра се върна с керамичното цукало от горния етаж и го остави до леглото:
— За всеки случай, ако такова… вземе да те напъва. Или ако най-изведнъж те потърсят по телефона за твоя сметка и трябва моментално да вдигнеш.
Маккарти го изгледа с неразбиране, което доста притесни Джоунси — непознат човек насред стаята, която до преди миг бе негова, на вид като призрак, който му придаваше провисналото ватирано бельо. Болен непознат. Въпросът беше колко болен.
— Ако не успееш да стигнеш до тоалетната — продължаваше да нарежда Бобъра. — Която впрочем е наблизо. Излизаш от стаята и веднага вляво, ама втората врата, запомни добре, втората. Ако забравиш и влезеш в първата, ще се изтропаш в скрина с чистите чаршафи.
Джоунси с изненада установи, че се кикоти, без въобще да му пука за звуците, които издава — пронизителни и малко истерични.
— Вече се чувствам по-добре — обяви Маккарти, но в гласа му нямаше и капчица искреност. Продължаваше да стърчи по долни гащи насред стаята като андроид, чиято електронна памет е заличена почти напълно. Не че одеве беше кой знае колко енергичен, но поне даваше някакви признаци на живот, които вече бяха изчезнали.
— Хайде, Рик — внимателно го подкани Бобъра. — Легни да подремнеш. Да посъбереш силици.
— Да, добре. — Седна на току-що опънатия чаршаф и с празен поглед погледна през прозореца. Джоунси имаше усещането, че неприятната миризма вече се е поразнесла, но може би беше свикнал с нея, както смрадта от клетката на маймуните в зоологическата градина престава да ти прави впечатление, ако се задържиш там. — Боже, вижте снега.
— А-ха. Как е стомахът? — поинтересува се Джоунси.
— По-добре. — Маккарти се обърна и го изгледа със сериозните очи на изплашено дете. — Съжалявам, че така се изпуснах одеве… никога не съм правил подобно нещо, дори в армията, където ни тъпчеха с боб… но вече съм по-добре.