3
— Оох, мътните го взели, как ме БОЛИИИИ!
— Как си? — попита Хенри и пак се разхили. Егати тъпия въпрос.
— Добре ли ти изглеждам, психар такъв? — сепна се Пит, но когато Хенри се наведе, го отпъди с ръка. — Остави, оправих се, вече почна да ме отпуска. По добре я виж тая принцеса. Гледай я как е седнала.
Хенри се отпусна на колене пред жената, потръпвайки от болка — боляха го не само краката, но и рамото, а вратът му запрашваше да се схване — но продължаваше да се кикоти.
Непознатата далеч не беше красива девойка, изпаднала в беда. Беше поне на четирийсет, едро сложена. Макар канадката й да бе доста плътна, с кой знае колко пласта дрехи отдолу, предницата беше видимо издута, издавайки природна надареност, изискваща оперативна намеса. Косата, която се развяваше изпод ушанката, нямаше вид да е оформена в елегантна прическа. Хенри си помисли, че спокойно може целият да се напъха в крачола на джинсите й. Първата дума, която му хрумна, беше „селянка“ — от онези, дето ще ги видиш да простират прането в обсипания с разхвърляни играчки заден двор на жилището-каравана, а от транзистора, поставен на перваза на отворения прозорец блее Гарт или Шаная… или пък ще ги срещнеш на покупки при Гослин. Оранжевите панделки подсказваха, че може би е ловджийка, но ако е така, къде й е пушката? Може би е затрупана под снега. Изцъклените й очи бяха тъмносини и съвършено безизразни. Хенри се огледа за следи от стъпки, но не забеляза абсолютно нищо. Несъмнено вятърът ги е заличил, но пак си беше доста зловещо — ами ако е паднала от небето?
Той си свали ръкавицата и щракна с пръсти пред втренчения й поглед. Тя премигна. Не беше кой знае какво, но все пак бе някакъв признак на живот, предвид факта, че джипът я беше подминал на сантиметри, а тя въобще не трепна.
— Хей! — кресна в лицето й. — Хей, ела на себе си! Ела на себе си!
Отново щракна с пръсти, почти без да ги усеща — кога стана толкова студено? „Добре сме се подредили, дума да няма“ — мислено отбеляза.
Жената се оригна. Звукът беше изненадващо силен сред воя на вятъра и преди дъхът й да се разсее, Хенри долови някаква особена миризма, едновременно тръпчива и остра — напомняше медицински спирт. Непознатата се поразмърда и се намръщи, след това пусна продължителна пръдня, която звучеше като раздиране на чаршаф. „Сигурно това е местният ритуал за поздрав“ — рече си той, от което пак го напуши смях.
— Майко мила — изломоти Пит почти в ухото му. — Тая май си раздра гащите. Какво си пила, ма, „Престън“ ли? — после се обърна към Хенри. — Пила е нещо, за Бога, и ако не е антифриз, аз съм бабуин.
И Хенри надуши специфичната миризма.
Жената изведнъж извърна глава и срещна погледа на Хенри. Бе потресен от болката, която излъчваха очите й.
— Къде е Рик? — попита. — Трябва да намеря Рик… само той остана. — Лицето й се изкриви в страховита гримаса, която разкри зъбите й — наполовина липсваха. Оставащите стърчаха като колци на порутена ограда. Пак се оригна и този път миризмата беше толкова силна, че очите им се насълзиха.
— Леле, майко! — буквално изкрещя Пит. — Какво й е на тая?
— Не зная.
Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че очите й отново угаснаха, както и че се намираха в безизходица. Ако беше сам, може би щеше да седне до жената и да я прегърне — изход далеч по-интересен и уникален от избора на Хемингуей. Но трябваше да мисли за Пит — Пит още не беше преминал терапията за лечения на алкохолици, което беше неизбежно.
Освен това го глождеше любопитство.
4
Пит седеше в снега и масажираше коляното си, втренчил очаквателен поглед в Хенри — което беше съвсем естествено, тъй като Хенри често беше генераторът на идеите в тяхната четворка. Нямаха водач, но още когато бяха в прогимназията, той най-много се доближаваше до тази роля. Жената пък отново бе зареяла поглед в снега.
„Спокойно — рече си Хенри. — Просто поеми дълбоко въздух и се успокой.“
Подчини се на собствената си команда и се почувства по-добре. А сега е време да обърне внимание на жената. Няма значение какво прави тук или защо като се оригва, вони на разреден антифриз. Какво се случва с нея в този миг?
Очевидно беше в шок, и то в такава тежка форма, сякаш беше изпаднала в кататония — въобще не беше помръднала, когато скаутът профуча край нея на един повей разстояние. Но все пак не се беше вглъбила чак толкова в себе си, че дразнителите да не достигат до подсъзнанието й — реагира на щракването с пръсти и дори проговори. Питаше за някакъв тип на име Рик.
— Хенри…
— Мълчи за малко.