Но на Джоунси не му се вярваше да му тече кръв точно от носа.
3
От всички неща в живота, които не бе имал желание да извърши — Да се обади на брат си Майк, за да му съобщи, че майка им е починала от сърдечен удар; да каже на Карла, че трябва да се откаже от пиенето и сънотворните, или ще я напусне; да признае на Големия Лу, възпитателя в лагера Агауам, че се е подмокрил в леглото — прекосяването на голямата стая в Бърлогата до затворената врата на банята беше най-трудно. Все едно сънуваше кошмар, в който се придвижваш на забавен кадър, независимо колко бързо се движиш.
В кошмарите никога не стигаш до крайната цел, но двамата се добраха до другия край на стаята, от което Джоунси заключи, че все пак не сънува. Втренчи се в капките кръв на пода. Не бяха много големи — най-едрата беше с размера на монета.
— Сигурно му е паднал още някой зъб — прошепна. — Това ще да е.
Бобъра го изгледа изпод вежди. Застана на прага на спалнята и надзърна вътре. След миг се извърна към приятеля си и го повика с пръст. Джоунси пристъпи към вратата, без да изпуска от поглед банята.
Завивките бяха на пода, сякаш Маккарти бе скочил от леглото бързо и внезапно. На възглавницата още се виждаше отпечатъкът от главата му, а чаршафите пазеха формата на тялото му. В долния край на чаршафа имаше огромно кърваво петно. Течността попиваше в синия плат и му придаваше пурпурен оттенък.
— Необичайно място за паднал зъб — прошепна Бобъра. Прехапа клечката и изгризаната половина падна на прага на стаята.
Джоунси безмълвно посочи вляво от вратата. Дългите гащи и боксерките на Маккарти бяха захвърлени на пода, омотани на кълбо. Бяха окървавени. Боксерките буквално бяха накиснати с червеникава течност. Ако не беше ластикът, човек би ги взел за яркочервени гащи, с каквито страстен любител на списание „Пентхаус“ би се нагласил, ако се надява да оправи мадамата след срещата.
— Иди да видиш в гърнето — прошепна Бобъра.
— Защо просто не почукаме на вратата на банята и да го попитаме как е?
— Защото искам да знам какво да очаквам, мамка му! — яростно изсъска бобъра. Тупна се по гърдите, после изплю жалките остатъци от поредната клечка. — Братче, помпичката ми направо откачи.
Сърцето на Джоунси също биеше до пръсване, а по лицето му се стичаше пот. Въпреки това влезе в спалнята. Свежият студен въздух, който влизаше през задната врата, проветряваше голямата стая, но тук вонеше отвратително — на изпражнения, минен газ и етер. Джоунси почувства как малкото храна, която беше хапнал одеве, се надигна в стомаха му, и му заповяда да кротува. Пристъпи до гърнето, но не можа да се насили да погледне вътре. В главата му изплуваха половин дузина идеи, заети от филмите на ужасите, какво го очаква. Органи, плуващи в кървава чорба. Зъби. Отрязана глава.
— Хайде, погледни!
Джоунси стисна клепачи, сведе глава, затаи дъх и отново отвори очи. Гладкият порцелан хвърляше матови отблясъци под светлината на лампата. Нищо друго. Гърнето беше празно. Стисна зъби, въздъхна тежко и се върна при Бобъра, като внимаваше да не стъпва върху кръвта по пода.
— Няма нищо. Хайде, стига сме се размотавали.
Минаха покрай затворената врата на дрешника, в който бе подредено чистото спално бельо, и се изправиха пред затворената чамова врата на банята. Бобъра вдигна поглед към Джоунси. Приятелят му поклати глава:
— Твой ред е. Аз погледнах в гърнето.
— Ти го докара в хижата! — упорито вирна брадичка Бобъра. — Ти ще го направиш!
Джоунси долови нов шум — чуваше го сякаш без да го чува, от една страна, защото му беше по-познат като шум, а и понеже бе изцяло съсредоточен върху Маккарти — човекът, когото за малко да застреля. Вуп-вуп-вуп — чуваше се съвсем слабо, но постепенно се усилваше. Задаваше се насам.
— Да му се не види! — отсече Джоунси и макар да го изрече нормално, силата на гласа му накара и двамата да подскочат. Почука на вратата.
— Господин Маккарти! Рик! Добре ли си?
„Няма да отговори. Няма да отговори, защото е умрял. Седи умрял на тоалетната чиния също като Елвис.“
Но Маккарти не беше мъртъв. Изстена и отвърна:
— Прилоша ми, момчета. Трябва да си прочистя червата. Ако успея, ще… — Нов стон, последван от поредната пръдня. Тази беше тиха, едва ли не благозвучна. Джоунси се намръщи. — … ще ми стане по-добре.
Не говореше като човек, който е добре. Задъхваше се — явно много го болеше. Сякаш да потвърди това заключение, Маккарти изстена — този път по-силно. Поредното благозвучно пърпорене обаче бе последвано от писък.