Страничната врата на хеликоптера се плъзна встрани. Появи се мъж с рупор и най-пухкавата канадка на света, който се наклони навън. Но Бобъра най се разтревожи от кислородната маска, нахлузена на устата и носа му. Никога не беше чувал да се слагат кислородни маски, когато се лети на височина двайсет метра. Не и ако въздухът не е замърсен.
Онзи с канадката заговори по рупора ясно и силно, заглушавайки шума на витлата, но гласът му звучеше странно — заради усилвателя, но най-вече заради маската. Бобъра имаше чувството, че му говори някакъв бог на роботите.
— КОЛКО СТЕ? — попита божествения глас. — ПОКАЖИ МИ НА ПРЪСТИ.
Объркан и уплашен, Бобъра отначало се сети за тях двамата с Джоунси — все пак Пит и Хенри още не бяха се върнали от магазина. Направи знака на мира.
— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! — избоботи онзи с божествения си глас на робот. — РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! ПОВТАРЯМ, РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПУСКАТЕ!
Нов порив на вятъра запрати снежна пелена, завихрена от витлото на хеликоптера, право върху Бобъра. Той присви очи и размаха ръце. Леденият сняг му влезе чак в гърлото и той изплю клечката, за да не глътне и нея (така ще си умре, непрестанно предричаше майка му, ще глътне клечката за зъби и ще се задави), и изкрещя:
— Каква карантина, бе? Имаме болен човек, не разбираш ли, елате да го вземете!
Знаеше, че няма да го чуят — той нямаше рупор — но продължи да крещи. Като каза „болен човек“, се сети, че е заблудил оня в хеликоптера — общо бяха трима, не двама. Понечи да се поправи, но се сети за Пит и Хенри. Още не бяха се върнали, но ако не им се е случило нещо, скоро ще дойдат — значи колко са всъщност? „Двама“ е грешен отговор, но дали са трима? Или петима? Както обикновено в подобни случаи, той попадна в задънена улица. В училище винаги сядаше я до Хенри, я до Джоунси, които му подсказваха правилните отговори. Но тук нямаше кой да му помогне, бе сам с това оглушително вуп-вуп-вуп, което буквално му размазваше тъпанчетата на ушите, и цялата тая снежна вихрушка, която му влизаше право в гърлото и го задавяше.
— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! СИТУАЦИЯТА ЩЕ БЪДЕ ОВЛАЗЯНА ОТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕНИРИ ДО ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ ЧАСА! АКО СЕ НУЖДАЕТЕ ОТ ХРАНА, КРЪСТОСАЙТЕ РЪЦЕ НАД ГЛАВАТА СИ!
— Повече сме! — Бобъра така се разкрещя, че пред очите му затанцуваха червени кръгове. — Имаме ранен! Имаме… ранен… РАНЕН!
Оня идиот запрати рупора в кабината и направи колелце с палец и показалец, сякаш искаше да каже: „Добре! Разбрах те!“ На Бобъра му идеше да се разскача от яд. После разпери пръсти над главата си — по един за всеки от тях четиримата и палеца за Маккарти. Оня в хеликоптера кимна и се ухили. В продължение на един прекрасен миг Бобъра си помисли, че най-сетне се е разбрал с тоя капут. Но капутът само му помаха явно смяташе, че Бобъра му маха за довиждане, каза нещо на пилота и хеликоптерът на НВП се заиздига. Премръзнал в снежната виелица, Джо Бобъра Кларъндън продължи да крещи:
— Петима сме и се нуждаем от помощ! Петима сме и се нуждаем от помощ, от ПОМОЩ!
Хеликоптерът се изгуби в облаците.
5
Джоунси чу какво става навън — най-малко чу гласа от рупора — но почти не му обърна внимание. Беше твърде разтревожен за Маккарти, който на няколко пъти простена тихо и задъхано, но изведнъж замлъкна.
— Маккарти! — завика той, тъкмо когато Бобъра влизаше. — Отвори тая врата, или ще я разбия!
— Махай се! — отвърна Маккарти с писклив, измъчен гласец. — Трябва да се изсера, това е. ТРЯБВА ДА СЕ ИЗСЕРА! Ако се изсера, ще ми мине.
Подобни директни приказки от човек, който очевидно смяташе: „О, Боже“ и „Леле, майко“ за силни думи изплашиха Джоунси много повече от окървавените чаршафи и дрехи. Обърна се към Бобъра, без почти да забележи, че приятелят му е посипан със сняг от главата до петите като същински снежен човек.
— Ела да ми помогнеш да я разбием. Да се опитаме да му помогнем.
Бобъра изглеждаше уплашен и разтревожен. Снегът се топеше по страните му.
— Де да знам. Онзи от хеликоптера говореше за някаква карантина… ами ако е заразен или нещо такова? Ами ако това червеното по лицето му…
Въпреки собствените си недобри чувства към „госта“, на Джоунси му идеше да шамароса своя приятел. През март той самият бе лежал насред улицата в Кеймбридж. Ами ако хората бяха отказали да го докосват, понеже е болен от СПИН? И да му помогнат? Или просто го бяха оставили да му изтече кръвта на улицата, само защото нямат под ръка гумени ръкавици?