Извади две цепеници от събраната от Хенри купчина дърва и ги пъхна в огъня, а след кратък размисъл добави и трета. Литнаха искри, които се завихряха и стигнеха ли наклонения ламиниран покрив, примигваха и угасваха.
— Ще се върна преди огънят да е изгаснал, но ако решите да добавите някое дръвце, няма лошо. Какво ще кажете?
Отговор не последва. Изведнъж му се прииска да я разтърси, но го чакаше близо трикилометров преход — оттук до скаута и обратно — и трябваше да си пести силите. Освен това тя сигурно пак щеше да пръдне. Или ще му се оригне в носа.
— Добре. Мълчанието е знак на съгласие, в четвърти клас госпожа Уайт все така ни повтаряше.
Изправи се на крака, придържайки болното си коляно, като се мръщеше и подхлъзваше, и едва не падна, но най-сетне съумя да се изправи, защото му трябваше бира, по дяволите, трябваше му, и нямаше кой друг да му я донесе. Сигурно е алкохолик. Всъщност няма „сигурно“ и в крайна сметка май ще трябва да направи нещо по въпроса, но засега бе сам, нали така? Защото от оная кучка не беше останало нищо, освен смрадливите газове и страховитото око като на рогат заек. Ако иска да слага още дърва в огъня, просто ще трябва сама да се оправи, но нямаше да се наложи, защото дотогава сто пъти ще се е върнал. Само два километра и половина. Кракът му сигурно ще издържи толкова.
— Ще се върна. — Наведе се и разтри коляното си. Е, схванато беше наистина, но не беше чак толкова зле. Положението действително не беше толкова тежко. Само ще сложи бирата в една торба — може би ще вземе и кутия бисквити Хай Хо за тая мръсница, така и така ще ходи до там — и веднага се връща. — Чувате ли, госпожо?
Нищо. Само окото продължаваше да се взира в него.
— Мълчанието е знак на съгласие — повтори Пит и закрачи по Просеката, следвайки следата от импровизираната шейна и отпечатъците от стъпки, почти заличени от пресния сняг. Понакуцваше и на всеки десет крачки спираше да си почива… и да разтрие коляното си. Обърна се веднъж да погледне огъня. Изглеждаше малък и незначителен в синкавия ранен следобед.
— Това е чиста лудост — изтърси по едно време, но продължи да върви.
2
Без проблеми извървя правата отсечка и дори успя да се изкачи до средата на възвишението. Тъкмо реши да се довери малко повече на крака си и поускори ход, когато — ха-ха, тъпанар такъв, метнах ли те сега — коляното отново го сряза, сякаш изведнъж се превърна в нещо като разтопена стомана и той се свлече на земята, ругаейки през стиснатите си зъби.
Както си седеше на снега и псуваше, изведнъж си даде сметка, че се случва нещо много странно. Отляво мина голям елен и почти не благоволи да погледне човешкото същество, от което във всеки друг ден би избягал с дълги, грациозни подскоци. Буквално в краката му препускаше катеричка.
Пит седеше насред отслабващия сняг — гигантските снежинки бяха като развяваща се дантелена завеса — с изпружен крак и провиснало чене. По пътя се задаваха още сърни и всякакви други животни, които топуркаха и подскачаха по снега като бегълци от страшно бедствие. Между дърветата в гората буквално гъмжеше от животни, — като вълна, която се движи на изток.
— Къде отивате, бе? — запита Пит един североамерикански заек, който го подмина, прилепил уши до гърба си. — Да не сте тръгнали на прослушване за ново анимационно филмче на Дисни? Имате ли…
Млъкна и слюнката в устата му мигновено пресъхна, сякаш превръщайки се в наелектризирана мъгла. Отляво сред хилавите храсталаци под дърветата се клатушкаше черна мечка, угоена със запаси за зимния си сън. Пристъпваше с наведена глава и задницата й се поклащаше, и макар че удостои Пит с един-единствен бегъл поглед, за пръв път илюзиите му относно мястото му сред големите северни гори бяха напълно съкрушени. Той представляваше чисто и просто мръвка вкусно бяло месо, която по случайност още дишаше. Без пушката си бе по-беззащитен и от катеричката, която топуркаше в краката на елена — ако мечката я забележеше, животинчето поне можеше да се изкатери чак до върха на най-близкото дърво и да се скрие сред най-високите и най-тънки клони, където никоя мечка не можеше да го достигне. Фактът, че конкретната мечка не обърна на Пит никакво внимание, не му вдъхваше особена надежда. Ако има една, ще дойдат и други, а следващата може да не е чак толкова вглъбена в себе си.
Като се увери, че звярът отмина, Пит с мъка се изправи на крака; сърцето му биеше до пръсване. Заряза оная пръдлива глупачка сама, но с какво ли би могъл да й е от полза, ако някоя мечка реши да ги нападне? Истината е, че трябва да си вземе пушката. Също и тази на Хенри, ако може да носи и двете. През следващите пет минути — докато се изкатери на върха на възвишението — мислеше най-вече за карабините и едва на второ място за бирата. Но като прехвърли билото и предпазливо се заспуска по нанадолнището, пак се замисли за бирата. Представяше си как ще сложи кутийките в торбата, после ще я нарами. Но няма да спира да пие по пътя. Ще си отвори една кутийка, като се настани край лагерния огън. Тя ще му бъде за награда, а няма по-хубава награда от една бира.