И все пак катеричката… не някаква си измислена катеричка от „Пентхаус“, а истинска рошавинка на истинско момиче от града… заслужава да се види, няма две мнения по въпроса. На това му се вика голяма работа.
— Братята Тракър ли? — с искрено недоумение възкликва Хенри. Стоят насред улицата, скупчени недалеч от сградата, а през това време последните олигофренчета се изнизват по отсрещния тротоар, като си мучат нещо и се пулят. — Джоунси, моите уважения, не ме разбирай погрешно — най-искрени уважения — но защо ще има снимка на катеричката на Тина Джийн Шлосинджър точно пък там?
— Не знам — отвръща Джоунси, — но Дейви Тракс я е видял и вика, че е тя.
— Абе, не знам дали да влизаме там, братче — колебае се Бобъра. — Така де, много искам да й видя катеричката на тая Тина Джийн Шлофанджър…
— Шлосинджър…
— … ама това място е запустяло от сума време насам…
— Бобър…
— … и се хващам на бас, че е пълно с плъхове.
— Бобър…
Но Бобъра е твърдо решен да се изкаже.
— А плъховете имат бяс. Удря ги в мозъка.
— Няма нужда да влизаме — обяснява Джоунси, а тримата го зяпат с нов интерес. Тоест скандинавец от друга порода, както казва човекът, като вижда чернокосия швед.
Джоунси разбира, че всички го слушат внимателно, кима и продължава:
— Дейви вика, ме само минаваш отзад по алеята и надникваш през третия или четвъртия прозорец. Навремето там била канцеларията на Фил и Тони Тракър. На стената още висяло табло за съобщения. Дейви вика, че на таблото имало само две неща — карта на Нова Англия с маршрутите на всички камиони и снимка та Тина Джийн Шлосинджър, на който се вижда цялата катеричка.
Гледат го, занемели от любопитство, а Пит изрича негласния въпрос, който се върти в главите на всички:
— Ама гола ли е?
— Не — признава Джоунси. — Дейви вика, че дори циците й не се виждат, но си била вдигнала полата, и нямала гащи, и се виждало, ясно като бял ден.
Пит е разочарован, че кралицата на тазгодишния бал не е дибидюс гола, но мисълта за запретнатата пола разпалва всички, подхранвайки някаква първична, потайна представа за това как всъщност се случва сексът. Едно момиче може да си вдигне полата — всяко момиче може.
Дори Хенри не задава повече въпроси. Единствен Бобъра пита — сигурен ли е Джоунси, че няма нужда да влизат вътре, за да погледнат. Но вече крачат по алеята за камиони, която заобикаля отсрещния край на сградата и извежда на поляната отзад, тласкани от неосъзнато усещане, мощно като придошла река напролет.
5
Пит допи втора бира и запрати бутилката далеч в гората. Вече се чувстваше по-добре; внимателно се изправи и изтупа снега от панталона си. А коляното не се ли движи малко по-свободно? Като че ли да. Е, изглеждаше отвратително — като умален макет на гигантския стадион „Метродоум“ в Минесота — но вече не го болеше толкова. Все пак пристъпваше внимателно, а найлоновият плик с бирите се подмяташе в краката му и описваше широки дъги. Тъй като тихият, но настойчив глас, който упорстваше, че трябва да пийне една бира, просто трябва, мамка му, вече беше млъкнал, Пит се замисли за жената в заслона, надявайки се, че не е забелязала отсъствието му. Ще върви бавно, ще спира да разтрива коляното на всеки пет минути (може и да му говори, да го окуражава — налудничава идея, но тук беше сам и това никому нямаше да навреди) и ще се върне при нея. Тогава ще изпие още една бира. Не погледна назад към преобърнатия джип и не видя, че докато си припомняше онзи далечен ден през 1978 г., навред по снега беше изписал „ДУДИТС“.
Само Хенри се поинтересува защо снимката на малката Шлосинджър ще виси в канцеларията на празния склад, и като се замисли, Пит си рече, че бе задал този въпрос само за да не измени на ролята си на скептика в групата. Вярно, че попита само веднъж — останалите направо повярваха, и защо не? На тринайсет Пит още можеше да каже, че през половината си живот е вярвал в Дядо Коледа. Пък и…
Спря в подножието на голямото възвишение, но не защото беше останал без дъх или защото коляното го болеше, а понеже в главата му изведнъж отекна плътно монотонно бръмчене, подобно на електрически трансформатор, но някак циклично, като ниско дум-дум-дум. Само че не беше забръмчало изведнъж — Пит подозираше, че бръмчи от известно време, но той едва сега го чува. А и в главата му се въртяха някакви ужасно странни мисли. Цялата тая история с одеколона на Хенри… и Марси. Човек на име Марси. Май не познаваше никаква Марси, но името изведнъж изскочи в съзнанието му, нещо като „Марси, имам нужда от теб, Марси, искам те“, или може би „По дяволите, Марси, донеси ми сифона“.