Пак се сети за жената — гледа небето и пищи: „Върнаха се! Върнаха се!“
За Бога, от детинство не са му се случвали подобни неща, само дето сега бе още по-зле, все едно да се включиш в далекопровод, по който не протича електричество, а гласове.
И всички онези пациенти през годините, които се оплакваха, че чуват гласове в съзнанието си. А Хенри, великият психиатър (младият господин господ, както го бе нарекъл един пациент от държавната болница в ранните дни на кариерата му), кимаше, сякаш знаеше за какво говорят. Дори се заблуждаваше, че знае за какво говорят. Но може би едва сега разбираше.
Гласове. Така се бе вслушал в тях, че не чу бученето на хеликоптера, който премина над главата му — тъмен силует с формата на акула, едва-едва скрит сякаш на дъното на облаците. После гласовете заглъхнаха като далечни радиосигнали. Най-сетне остана на спокойствие със собствения си вътрешен глас, който настояваше, че в Бърлогата се е случило или ще се случи нещо ужасно; че нещо не по-малко страшно ще се случи или се е случило при преобърнатия скаут или в дървения заслон.
„Още осем километра. Още осем километра.“
Мъчейки се да откъсне съзнанието си от приятеля, който остана назад, и от приятелите, които го чакаха някъде напред, както и от всичко, случващо се наоколо, той позволи на мислите си да отидат там, където вече беше отишъл Пит: в 1978 г., при братята Тракър и Дудитс. Не разбираше какво общо има Дудитс Клавел с цялата тая шибана история, но всички мислеха за него и въобще не беше необходимо да прибягва до отколешната мислена връзка помежду им, за да го знае. Пит спомена Дудитс, докато влачеха жената към заслона; бобъра говореше за него онзи ден, когато излязоха на лов двамата заедно — точно когато Хенри преследваше сърната. Бобъра си спомняше как една година четиримата заедно заведоха Дудитс на коледен пазар в Бангор. Беше точно след като Джоунси си изкара шофьорска книжка — онази зима бе готов да закара всекиго навсякъде. Бобъра се смееше, като си спомняше как Дудитс се тревожеше, че Дядо Коледа не е истински, а те четиримата — вече големи дангалаци гимназисти, които мислеха, че са хванали света за опашката — се стараеха да го убедят, че старецът си е съвсем истински. И успяха. А съвсем наскоро — беше миналия месец — Джоунси обади от вкъщи; беше пиян (пиянството беше далеч по-рядко явление при Джоунси, отколкото при Пит, и това бе единственото му сълзливо обаждане, откакто бяха приятели) и каза, че никога през целия си живот не е правил нещо толкова добро, простичко и чиста проба славно, като онова, което направиха за горкия Дудитс Клавел при онзи далечен ден на 1978 г. „Това бе най-славният ни час“ — каза Джоунси по телефона и Хенри изведнъж се стресна неприятно, като се сети, че тъкмо одеве каза същото изречение на Пит. Дудитс, братче. Шибания Дудс.
„Още осем километра… или даже шест. Още осем километра… или даже шест.“
Бяха отишли да видят снимката на катеричката на някакво момиче, която уж трябваше да виси на таблото за съобщения в прашасала канцелария. След толкова години Хенри бе забравил името на момичето, само си спомняше, че беше гадже на оня изрод Гренадо и кралица на бала на Завръщането през 1978 г. Поради това нейната катеричка представляваше особен интерес. Но като завиха по алеята, намериха захвърлена червено-бяла фланелка на футболния отбор „Дери Тайгърс“. Малко по-нататък забелязаха още нещо.
„Мразя го това филмче, некога не си сменя костюмите“ — каза Пит и Хенри тъкмо понечи да отговори, но преди да е успял да…
— Детето изпищя — изрече гласно. Подхлъзна се в снега, политна за миг, но продължи да тича, припомняйки си онзи октомврийски ден под побелялото небе. Продължи да тича, погълнат от спомените за Дудитс. Припомняше си как Дудитс изпищя и писъкът му промени целия им живот. Винаги бяха смятали, че промяната е била за добро, но Хенри вече се питаше дали наистина и така.
Тъкмо в този момент не бе сигурен в отговора.
3
Като стигат до алеята — всъщност това вече не е алея, дори в чакълените коловози вече са поникнали плевели — Бобъра тича начело. Направо пяна му избива на устата. Хенри подозира, че и Пит много се е нахъсил, но се въздържа по-успешно, макар да е с една година по-малък. Бобъра е… как се казва? В трескаво очакване. За малко да се засмее, доволен от уместния израз, но в този миг Бобъра ненадейно се заковава на място и Пит почти се блъска в него.
— Брей! Някой си е хвърли фланелката!
И наистина на земята се въргаля червено-бяла фланелка, но не е окъсана и мръсна, все едно е стояла тук хиляда години. Всъщност изглежда почти нова.