— Ами нали знаеш — скука. — Тя поглежда жената. — Съжалявам, госпожо, като си тръгнахте, пак огледах наоколо, но не ги намерих.
— Няма нищо — с кисела усмивка отвръща Триш. — Този джентълмен предложи да ме закара до Фрайбърг.
— О, Пит е готин, но не мисля, че бих го нарекла чак джентълмен.
— Внимавай какви ги дрънкаш, миличка — усмихва се той. — Точно след отклонението за шосе № 302 в Нейпълс има билкова аптека „Рексол“ — ако ме ядосваш, ще пазарувам от конкуренцията. — Поглежда часовника. Времето се е позабързало. Чудесно, каква приятна промяна.
После отново поглежда Триш:
— Значи най-напред дойдохте тук. За аспирин.
— Точно така, купих си опаковка „Анацин“. После трябваше да убия малко време и…
— Да, изпихте чаша кафе в съседното заведение, после отскочихте отсреща до „Рени“.
— Да.
— Нали не изпихте аспирина с горещо кафе?
— Не, в колата имам бутилка минерална вода „Поланд“. — Сочи през прозореца към зеления форд „Торъс“. — Глътнах хапчето с вода. Но вече погледнах под седалката, господине… Пит. Погледнах и на таблото. — После му хвърля яден поглед, сякаш иска да каже: „О, всички ми е ясно, сигурно си числите, че съм загубена патка!“
— Последен въпрос. Ако намеря ключовете ви, ще вечеряте ли с мен? Можем да се срещнем в „Уест Уорф“. Намира се на пътя за…
— Зная къде се намира „Уест Уорф“. — Явно е развеселена, въпреки неприятната ситуация. Кати дори не се преструва, че чете списанието. — Откъде знаете, че не съм омъжена или обвързана с някого?
— Не носите венчална халка — светкавично отвръща той, макар че въобще не е погледнал ръцете й, или поне не ги е разглеждал подробно. — Пък и ви предлагам само пържени миди, зелева салата и ягодов пай, не ангажимент за цял живот.
Тя вдига поглед към часовника:
— Пит… господин Мур… Опасявам се, че в момента изобщо не ми е до флиртуване. Ако искате да ме закарате, с удоволствие ще приема да вечеряме заедно. Но…
— Устройва ме. Само че вие ще шофирате собствената си кола, затова предлагам да си уговорим среща! В пет и половина удобно ли ви е?
— Да, идеално, но…
— Добре. — Пит е щастлив. Което е хубаво — хубаво е да си щастлив. През повечето дни в последните няколко години не се е чувствал и на йота щастлив, макар да не знае причината. Може би заради твърде много дълги, скучни вечери, които прекарва в обикаляне на баровете по шосе № 302 между Бриджпорт и Ню Конуей. Добре де, но това ли е единствената причина? Може би не, но сега не е моментът да размишлява на тази тема. Дамата има среща и бърза. Ако спази уговорката и продаде въпросната къща, кой знае какъв късмет може да извади Пит Мур? Но дори да не провърви, ще успее да й помогне. Чувства го.
— Сега ще извърша нещо странно, но вие не се тревожете. Ще направя малък трик, но все едно да си стиснеш носа, за да не кихнеш, или да се плеснеш по челото, като се опитваш да си припомниш името на някого. Съгласна ли сте?
— Разбира се… защо не… — Тя е слисана.
Пит затваря очи, вдига юмрук пред очите си и изпъва показалеца, сетне го размахва.
Триш се споглежда с момичето на касата. Кати свива рамене, сякаш иска да каже: „Бог знае какво прави“.
— Господин Мур? — Триш е поразтревожена. — Господин Мур, може би просто трябва да…
Пит отваря очи, поема дълбоко дъх и отпуска ръка, после се втренчва във вратата:
— Добре. Значи влизате тук… — Извръща поглед, като че ли мислено проследява стъпките й. — Отивате на касата… — Поглежда към Кати. — „Може би питате: Къде са опаковките аспирин?“
— Да…
— Само че вече държите нещо. — Вижда го на лавицата със захарните изделия — яркожълт отпечатък като от длан. — Май е „Сникърс“.
— „Маундс“. — Тя слисано го поглежда. — Откъде знаете?
— Първо сте взели десерта и след това сте отишли за аспирин… — Отмества поглед към пътеката между лавиците с номер две. — След това сте платили и сте си тръгнали… Да излезем… Чао, Кати.
Девойката безмълвно кима, очите й са ококорени.
Пит излиза. Не чува иззвъняването на камбанката над вратата, не забелязва, че навън вече вали като из ведро. Жълтото е на тротоара, но бързо избледнява. Дъждът го отмива. Но той все още го забелязва и това го радва. Усещането за прещракване. Прекрасно е! Това е Дирята. Отдавна не я е виждал толкова ясно.
— Върнали сте се до колата — прошепва. Вече говори на себе си. — За да изпиете два аспирина с глътка вода…
Бавно тръгва по тротоара и застава до колата. Жената го следва, но очевидно е разтревожена. Дори изплашена.
— Отваряте вратата. Държите чантата… ключовете си… аспирина… десерта… всички тези неща… прехвърляте ги тук в едната, ту в другата ръка… и точно в този миг…