Най-сетне съумяват да облекат хлапака и остава да му обуят червената гуменка. Той се опитва да се справи сам, но понечва да я нахлузи наопаки. Това е само един прецакан американец и Хенри просто не може да си обясни как тримата дангалаци са избрали да издевателстват точно над него. Дори ако пренебрегнем плача, макар че Хенри никога не бе чувал подобен плач — какво може да накара човек да бъде толкова долна гад?
— Дай да ти го оправя, братче — предлага Бобъра.
— Ооави коо? — пита хлапето с такова комично недоумение, че Хенри, Джоунси и Пит отново избухват в смях. Хенри знае, че човек не бива да се подиграва на слабоумните, но не може да се въздържа. Лицето му е неподправено смешно като на герой от анимационните филми.
Бобъра само се усмихва.
— Гуменката, мойто момче.
— Оаи уаа?
— А-ха, така няма да стане, imposseeblo senõr.
Той взима гуменката от ръцете му и хлапето наблюдава с жив интерес как по-голямото момче напъхва крака му в обувката, здраво пристяга връзките и ги завързва на фльонга. Като свършва, малкият продължава да се взира във фльонгата, после вдига глава към бобъра. Обвива врата му с ръце и лепва звучна целувка на страната му.
— Момчета, ако някой каже, че направи това… — почва Бобъра, но се усмихва, видимо доволен.
— Да, бе, да, няма да си говориш с нас, шибан чекиджия такъв — ухилва се Джоунси до уши. През цялото време е стискал кутията за сандвичи и сега кляка пред хлапето и му я подава. — Това твое ли е, моето момче?
Малкият радостно се усмихва, сякаш вижда стар приятел, и грабва кутията.
— Ууби-УубиДуу, къде си тии? — изпява. — А сеаа имаее маоо рааоотаа!
— Точно така — съгласява се Джоунси, — имаме малко работа. Трябва да те приберем у вас, ебаси. Нали ти си Дъглас Клавел?
Малкият протяга мръсните си ръце и притиска кутията към гърдите си. Залепва й звучна целувка досущ като онази, с която удостои бобъра, и нададе вик:
— Аз Дудитс!
— Добре — отвръща Хенри и го хваща за ръка, Джоунси поема другата му длан и двамата му помагат да се изправи на крака. Мейпъл Лейн е само на три пресечки оттук и ще са там след десет минути, стига само Ричи и неговите приятели да не се навъртат наоколо, надявайки се да ги причакат. — Хайде да те водим у дома, Дудитс. Обзалагам се, че майка ти се безпокои за теб.
Но първо изпраща Пит да надзърне иззад ъгъла. Когато онзи докладва, че е чисто, Хенри ги повежда покрай сградата. Излязат ли на улицата, ще са в безопасност. Но дотогава не иска да рискува. За втори път изпраща Пит напред, като го инструктира да разузнае дали цялата алея е чиста и да свирне, ако всичко е наред.
— Те са си отиилии — казва Дудитс.
— Може би — отвръща Хенри, — но ще съм по-спокоен, ако Пит хвърли един поглед.
Докато Пит разузнава, Дудитс кротко стои сред момчетата, зазяпан в картинките на кутията. Хенри не се тревожи, че изпраща приятеля си сам. Одеве не преувеличаваше — ако Ричи и приятелчетата му се опитат да му налетят, Пит ще включи реактивните двигатели и онези ще му дишат праха.
— Харесва ли ти това филмче, братче? — пита бобъра и взима кутията.
Говори кротко, но Хенри следи с интерес дали малкият ще се разпищи ца кутията си. Дудитс само казва:
— Тее Ууби-Дуу! — Косата му е сякаш златна, но ситни къдрици. Хенри още не може да определи на колко години е.
— Знам, че са Скуби-Ду-тата — търпеливо отвръща Бобъра, — но Пит е прав — никога не си сменят дрехите. Да го духаш, Фреди, не е ли така?
— Аака! — Протяга ръце за кутията и Бобъра му я връща. Малкият я прегръща, после им се усмихва. „Прекрасна усмивка“ — казва си Хенри и сам се усмихва. Напомня му за студа, който се просмуква в костите ти, когато плуваш в океана, но излезеш ли на брега, загръщаш с кърпата кокалестите си рамене и настръхналия гръб и отново ти става топло.
И Джоунси се усмихва:
— Дудитс, кое е кучето?
Малкият го поглежда и продължава да се усмихва, но изглежда объркан.
— Кучето — опитва се да му помогне Хенри. — Кое е кучето?
Хлапето го поглежда с нарастващо недоумение.
— Кой е Скуби, Дудитс? — включва се Бобъра и лицето на Дудитс се прояснява. Сочи и обяснява:
— Ууби! Ууби-Ууби Дуу! Тооо куе!
Избухват в дружен смях и в този миг пит им свирва. Наканват се да си вървят, но насред пътя Джоунси се сеща нещо:
— Чакайте! Чакайте!
Хуква към мръсните прозорци и надзърта в канцеларията, като затуля с длани очи да не му блести, и Хенри се сеща защо са тук. Да видят котенцето на Тина Джийн Еди-Коя-Си. Струва му се, че е било преди десетки хиляди години.
След десет секунди Джоунси се развиква: