— Хенри! Бобър! Елате! Оставете малкия там!
Бобъра хуква и се нарежда до Джоунси. Хенри се обръща към малкия и казва:
— Стой тук, Дудитс. Дръж кутията и не мърдай, разбра ли?
Притиснал кутията за сандвичи до гърдите си, Дудитс вдига грейнал зелен поглед. След миг кима и Хенри хуква при приятелите си на прозореца. Налага се да се посместят и Бобъра ръмжи, че някой го настъпва, но не му обръщат внимание и той мирясва. След минута идва и Пит и се мушва между Хенри и Джоунси. Прилепили чела към мръсното стъкло на канцеларията, четирите момчета се взират в полумрака, а насред буренясалата поляна стои пето момче, което притиска кутия за сандвичи към тесните си гърди и се взира побелялото небе, където слънцето се мъчи да пробие облаците. Зад мръсното стъкло (по което челата на момчетата се отпечатват като бели полумесеци) се открива празна стая. По прашния под са разпилени сплескани било попови лъжички и Хенри разбира, че са всъщност са кондоми. На стената срещу прозореца виси табло за съобщения. На него е забодена карта на нова Англия и моментална снимка на жена с вдигната пола. Но катеричката й не се вижда — личат само някакви си бели гащи. И въобще не е гимназистка. Стара е. Поне на трийсет.
— Мили Боже — най-сетне промърморва Пит с погнуса. — И за това ли дойдохме чак тука?
Джоунси понечва да се оправдае, но после се ухилва и сочи с пръст през рамо.
— Не. Дойдохме за него.
6
Хенри бе изтръгнат от спомена от удивително и съвършено неочаквано откритие: беше скован от ужас, при това от известно време. Досами прага на съзнанието му кръжеше нещо ново, което не можеше да пробие яркия спомен за запознанството с Дудитс. В този миг то най-сетне влетя в мислите му, надавайки кански крясъци да му обърнат внимание.
Той спря рязко и заразмахва ръце, за да запази равновесие, после просто застина на място и се опули, дишайки учестено. Сега пък какво има? Намираше се само на три километра от Бърлогата и почти беше стигнал — сега пък какво става, за Бога?
„Иде облак. Задава се някакъв облак, ето какво. Не мога да разбера какво представлява, но го усещам съвсем ясно. Трябва да се махна от пътя. Трябва да се отдръпна. Да изляза от филма. В облака се прожектира филм. От любимите на Джоунси. Филм на ужасите.“
— Каква глупост — промърмори, макар да знаеше, че не е глупост.
Чуваше бръмченето на двигател, подобно на жужене на оса. Идваше откъм Бърлогата и напомняше рева на моторна шейна — почти със сигурност бе Полярната котка на стария Кларъндън… но заедно с бръмченето долавяше червено-черния облак с филма, който се прожектираше в него — някаква ужасяваща енергия, която летеше право насреща му.
За миг се вкамени, разкъсван от страхове, типични за децата: таласъми под леглата и в ковчезите, мърдащи торби, затиснати под прекатурени камъни, и желирани останки от отдавна опечен плъх, който намери баща му, като премести печката, за да провери контакта отзад. В съзнанието му изникваха и други ужаси, които далеч не бяха детински: баща му, изгубен в собствената си спалня и виещ от страх; Бари Нюман, който с потрес бяга от кабинета на Хенри, защото е принуден да се изправи пред нещо, което не иска или не може да признае и да приеме; самият той — Хенри — седи в четири часа сутринта с чаша скоч в ръка, целият свят е сякаш изгорял контакт, собственият му мозък е изгорял контакт, и, о, мила, от зората го делят десетки хиляди години, а приспивни песни вече няма. Всички тези неща бяха вътре в червения облак, който летеше насреща му като белия кон от библията — тези, и още много други ужасии. Всички гадни мисли, които са му минавали през ума, се задавах насреща му — макар и не на бял кон, а на стара моторна шейна с ръждясал капак. Не смъртта, а нещо още по-лошо. Господин Сив.
„Дръпни се от пътя — крещеше съзнанието му — Дръпни се веднага! Скрий се!“
Не можеше да се помести — краката му сякаш бяха от олово. Драскотината на бедрото пареше като дамгосана. Сега разбираше как се чувства сърната, приклещена във фаровете на автомобила на пътното платно, или катерицата, която подскача пред задаващата се косачка. Облакът му бе отнел способността сам да си помогне. Той бе застинал като истукан на пътя му.
Колкото и да е странно, онова, което го накара да се раздвижи, бяха мислите за самоубийство. Да не би да е изстрадал решението в продължение на петстотин безсънни нощи, само за да му бъде отнето правото на избор от някаква си оптическа измама? Не, за Бога — в никакъв случай. Взимането на решението му бе коствало толкова много — и сега няма да позволи на тялото си, сковано от ужас, да се надсмее над душевното страдание, заставайки насред Просеката в очакване да го прегази някакъв демон… не, няма да позволи това да се случи.