Джоунси си представи гърчещ се бял червей, който изпълзява от парче сурово месо. Изведнъж нещо взе да го пристяга в гърлото и да го дави.
— Джоунси? — Бобъра понечи да стане, вече примрял от тревога.
— Сядай веднага!
Седна тъкмо навреме. Онова се блъсна с все сила в капака, отекна глух звук. „Ето, стоя на вратата и хлопам.“
— Помниш ли онова „Смъртоносно оръжие“, дето партньорът на Мел Гибсън не смееше да стане от кенефа — рече Бобъра с пресъхнало гърло и ужас в очите. — Та ние сме като във филма, нали?
— Не, защото нищо няма да гърми. Плюс това не съм Мел Гибсън, а ти си твърде бял за да минеш за Дани Глоувър. Слушай, отивам до бараката…
— Тц, не става — не ща да ме оставяш сам…
— Млъкни и слушай! Там някъде имаме изолирбанд, нали?
— А-ха.
— Ролката виси на един пирон, или поне така си мисля. Някъде при кутиите с боя. Огромна тлъста ролка. Отивам да го взема и като се върна, залепяме капака за чинията. И…
Онова нещо в чинията яростно се разскача, сякаш чуваше и разбираше. „Откъде сме сигурни, че не е така?“ — помисли си Джоунси. В следващия миг то се блъсна в капака с такъв ожесточен, оглушителен трясък, че Бобъра потръпна.
— И се омитаме оттук — довърши Джоунси.
— С шейната ли?
Джоунси кимна, макар че, в интерес на истината, бе забравил за моторната шейна.
— А-ха, с Котката. Ще намерим Хенри и Пит…
Бобъра поклати глава:
— Имало карантина, нали така каза оня в хеликоптера? Сигурно затова не си идват, не мислиш ли? Сигурно са ги задържали…
Траас!
Бобъра потръпна. Джоунси също.
— … заради карантината.
— Възможно е. Но предпочитам да ме сложат под карантина с Пит и Хенри, отколкото да стоя тук с… отколкото да стоя тук. А ти?
— Дай да пуснем водата. Какво ще кажеш?
Джоунси поклати глава.
— Ама защо?
— Защото видях — както и ти — дупката, през която е излязло. Не знам какво е, но не мисля, че ще отървем от него с едно изпразване на водата в казанчето. Твърде е голямо.
— Шибана работа, а? — Бобъра се плесна по челото.
Джоунси безмълвно кимна.
— Добре, приятел. Отивай за изолирбанд.
На вратата Джоунси спря и се обърна.
— И още нещо…
Бобъра въпросително вдигна вежди.
— Не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад!
Онзи се ухили, Джоунси също се усмихна. Спогледаха се, осъзнавайки каква комична гледка представляват. После Джоунси бързешком прекоси голямата стая (продължаваше да се кикоти, представяйки се какво може да сполети приятеля му). Страните му трескаво горяха, едновременно изпитваше панически ужас и налудничаво веселие.
2
Бобъра чуваше смеха на Джоунси, докато онзи прекоси голямата стая и излезе навън, продължавайки да се киска. Звукът го радваше… въпреки обстоятелствата. Тази година беше доста лоша за Джоунси; след злополуката тримата се бяха притеснили, че си отива, клетият, а още нямаше трийсет и осем години. Годината беше лоша и за Пит, който прекаляваше с пиенето, също и за Хенри — от време на време той придобиваше някак призрачно отсъстващо изражение, което Бобъра не разбираше и никак не харесваше… а ето, че и за Бобъра Кларъндън започваше да се оформя гадна година. Разбира се, днешният ден бе само един от всичките триста шейсет и пет, но човек не става сутрин с мисълта, че следобед във ваната му ще има гол мъртвец, а самият той ще седи върху капака на тоалетната чиния, за да не изскочи отвътре някакво невиждано чудовище.
— Няма да стане — заговори си сам. — Не отивам там, ясно ли е? Просто не отивам.
Пък и нямаше нужда. Джоунси ще се върне след една-две минути, максимум три. Въпросът е къде не иска да отиде, докато се върне Джоунси? Къде можеше да отиде и да се почувства добре?
При Дудитс, ето къде. Мисълта за Дудитс винаги го караше да се чувства добре. И за Робърта. Точно така.
Усмихна се, припомняйки си дребната женица с жълтата рокля, застанала на тротоара пред дома си на Мейпъл Лейн. Като си спомни за нея, се усмихна още по-широко. Бе нарекла сина си по същия начин, нарече го…