— Какви ципове имаш само!
Бобъра се усмихва.
— Да, госпожо. Това ми е коженото яке като на Фонзи. Беше на брат ми. Момчетата ми се подиграват, но аз си го харесвам.
— „Щастливи дни“. И ние харесваме този сериал. Дудитс много го обича. Може да дойдете някоя вечер да го гледаме заедно. Заедно с него. — Усмивката й помръкна, сякаш знае, че това никога няма да се случи.
— А-ха, ще бъде страхотно — отвръща Бобъра.
— Наистина — приглася му Пит.
Известно време мълчат и наблюдават играта на Дудитс в задния двор. Семейство Кавел имат люлка с две седалки. Дудитс тича наоколо и ги блъска. Понякога спира, кръстосва ръце на гърдите си, извръща към небето лице — сякаш циферблат без стрелки — и се смее.
— Изглежда, вече е добре — отбеляза Джоунси и допива чая си. — Сигурно съвсем е забравил.
Госпожа Кавел се кани да стане, но при тези думи се сепва и отново сяда.
— О, не, нищо подобно. Помни. Може би не като вас, но запомня разни неща. Сигурно довечера ще сънува кошмари, а като идем с баща му да го успокоим, няма да може да ни обясни. Това е най-страшното — не може да обясни какво вижда, мисли и чувства. Речникът му е твърде беден.
Въздъхва.
— Във всеки случай онези момчета няма да го забравят. Ами ако вече правят планове как да го причакат? Ами ако причакат вас?
— За нас не берете грижа — отвръща Джоунси, но макар гласът му да не трепва, в очите му се чете известна тревога.
— Може би. Но Дудитс? Мога както преди да го водя на училище и май ще се наложи да го правя известно време — но той толкова обича да се прибира сам.
— Защото се чувства голямо момче — допълва Пит.
Тя се пресяга през масата и стисва ръката му, а той се изчервява.
— Точно така, чувства се голямо момче.
— Знаете ли, ние бихме могли да го водим. Учим в прогимназията и никак няма да ни затрудни от Канзас Стрийт да се отбиваме оттук на път за училище.
Робърта Кавел не казва нищо — лицето й потръпва, сякаш всички мускулчета заиграват. Клепачът й запърхва, другото й око се притваря. Вади кърпичка от джоба си и се изсеква. Бобъра си казва: „Мъчи се да не ни се присмее.“ По-късно на път за вкъщи споделя с Хенри — Джоунси и Пит вече са свърнали към своите домове — а Хенри го зяпва с искрено недоумение. „Тя се опитваше да не се разплаче — обяснява и след кратко мълчание добавя с обич: — Глупчо.“
— Наистина ли ще го направите? — пита госпожа Кавел и когато Хенри кима от името на всички, тя перифразира въпроса: — Защо бихте го направили?
Хенри се оглежда, сякаш подканва момчетата най-сетне да кажат нещо.
— Защото го харесваме, госпожо — започва Пит.
— Толкова ме радва, като размахва кутията за сандвичи… — кимва Джоунси.
— А-ха, много е маниашко — вмята Пит. Хенри го сритва под масата. Пит преповтаря мислено думите си — направо му личи — и се изчервява до уши.
Госпожа Кавел сякаш въобще не забелязва. Не откъсва поглед от Хенри.
— Той тръгва в осем без петнайсет.
— Ние винаги сме близо по това време. Нали, момчета? — поглежда ги Хенри.
И макар че осем без петнайсет в действителност е малко рано за тях, всички кимат и един през друг повтарят „Да разбира се, естествено, да“.
— И сте готови да го направите? — Този път Бобъра без никакви затруднения разгадава интонацията: жената е скепто-еди-какво-си, абе, с други думи, умът й не го побира.
— Разбира се — отвръща Хенри. — Освен ако не смятате, че Дудитс би могъл да не… знаете…
— Да не иска — довършва Джоунси.
— Ти се шегуваш! — Бобъра има чувството, че тя говори на себе си, сякаш се опитва да се увери, че тези момчета действителност са в нейната кухня и че всичко се случва наистина. — Да ходи на училище с големи момчета? Които учат както той го нарича „истинското училище“ — означава да е на седмото небе.
— Добре. Значи ще идваме в осем без петнайсет и ще го изпращаме до училище. После ще го взимаме.
— Той свършва в…
— О, знаем кога свършват в Академията за бавноразвиващи се — жизнерадостно я прекъсва Бобъра и миг преди да види потресените погледи на другарите си, осъзнава, че е изтърсил нещо далеч по-страшно от „олигофренското училище“. Притиска длани към устата си. Очите му буквално изскачат от орбитите. Джоунси така го изритва в пищяла, че онзи едва не се прекатурва на пода.
— Не му обръщайте внимание, госпожо! — Хенри бърза да замаже положението, но лицето му е пламнало от срам. — Той просто…
— О, изобщо не се притеснявайте. Знам как му викат хората. Понякога и ние с Алфи го наричаме така. — Но за всеобща почуда явно тази тема никак не я вълнува. Вместо това отново пита: — Но защо го правите?