И макар да гледа Хенри, на въпроса отговаря Бобъра, нищо, че лицето му е червено като домат:
— Защото е готин.
Другите кимат.
През следващите пет години всеки ден водят Дудитс на училище, освен когато е болен или те са в Бърлогата — към края Дудитс се премества от „Мери М. Сноу“, Академията за бавноразвиващи се, в местния техникум, където се учи да пече сладки (да „пете патки“, на дудитски), да сменя акумулатори на коли, да връща ресто и да си връзва сам вратовръзката (възелът винаги е безупречен, макар че понякога се оказва по средата на корема му). Историята с Джоузи Рикънхауър отдавна е минала и заминала, като всяко чудо за три дни — спомнят си я само родителите на Джоузи, които никога няма да я забравят. През тези години, докато го водят и прибират от училище, Дудитс се източва над всички им — дългурест юноша с необикновено красиво детински лице. Вече са го научили за играе на Не се сърди човече и на монопол в определен вариант; изобретили са я и Дудитска игра, играят я непрекъснато и така се смеят, че Алфи Кавел (беше по-висок от жена си, но и той приличаше на птиче) понякога излизаше от дневната на горния етаж, заставаше на стълбищната площадка и викаше отгоре — искаше да знае какво става, какво толкова смешно има, а те понякога се опитваха да му обяснят, че Дудитс е отбелязал осемнайсет точки за Хенри вместо две, или пък че е върнал Пит петнайсет точки назад, но Алфи така и не проумяваше за какво става дума — стоеше на стълбите с вестник в ръка, усмихваше се озадачено и винаги завършваше с едно и също изречение: „Добре, само да не паднат стените“, после се оттегляше в стаята, затваряше вратата и ги оставяше с техните си занимания… от които най-хубава беше Дудитската игра. На Бобъра понякога му се струваше, че ще експлодира от смях, а Дудитс през това време седеше по турски на килимчето край голямата стара дъска за крибидж и се усмихва като Буда. Всичко това им предстои — засега са в кухничката под лъчите на ненадейното слънце, а Дудитс търчи из двора и бута люлките. Дудитс, който им направи такава страхотна услуга, като се появи в живота им. Дудитс, който — и те го знаят от самото начало — не прилича на никого от техните познати.
— Просто не разбирам как са могли — изведнъж изтърсва Пит. — Как плачеше само! Не проумявам как някой би могъл да издевателства над него.
Робърта Кавел тъжно го поглежда:
— По-големите момчета не чуват по същия начин. Надявам се никога да не разберете.
6
— Джоунси! — изкрещя Бобъра. — Джоунси, бе!
В бараката сред вехториите се подмяташе и старовремска тромба, от онези, дето пощальоните закачвали на вилката на велосипеда си. „Уууга! Хууга!“ — екна откъм бараката. Ако можеше да чуе този звук, Дудитс сигурно би се смял до сълзи — милият Дудс, направо умираше за подобни оглушителни звуци.
Прозирната синя завеска се размърда и той настръхна. Възможно ли е Маккарти да е оживял? След миг разбра, че я е бутнал с лакът и се успокои. И под капака нищо не подскачаше — каквото и да бе онова в тоалетната чиния, или бе умряло, или се беше махнало. Но вече със сигурност го нямаше.
Е… почти със сигурност.
Пресегна се зад гъба си да пусне водата, после размисли и се отказа. „Не мърдай“ — бе заръчал Джоунси и Бобъра имаше намерение да го послуша, но кога ли ще се върне приятелят му? Ако не може да намери изолирбанда, защо не се върне? Каза си, че със сигурност са минали поне десет минути, макар да му се струваше, че е минал цял час. Междувременно продължава да затиска капака, а до него лежи труп, чийто задник изглежда така, сякаш са го взривили с динамит.
— Поне дай знак — промърмори Бобъра. — Свирни пак с проклетата тромба.
Но Джоунси не свирна.
7
Не можеше да открие изолирбанда.
Обърна цялата барака, но не го намери. Със сигурност бе някъде тук, но не се виждаше да виси на никой пирон и го нямаше на отрупания с инструменти тезгях. Не беше и зад кутиите с боя, нито на закачалката под старите бояджийски маски с пожълтели ластици. Погледна под масата, надзърна в кашоните, струпани до отсрещната стена, после в чекмеджето под пътническата седалка в моторната шейна. Намери неразопакован резервен фар и половин пакет „Лъки Страйк“, кой знае от кои времена, но никакъв изолирбанд. Минутите се изнизваха. По едно време бе готов да се закълне, че Бобъра го вика, но не искаше да се връща без изолирбанда, затова натисна тромбата, която намери на пода — напуканата черна гума издаваше оглушителен звук: „Уууга! Хууга!“, от който Дудитс би прихнал.