Търсенето на изолирбанда вече се бе превърнало във фикс идея. Намери кълбо канап, но как да превърже тоалетна чиния с канап, за Бога? Почти бе сигурен, че в едно от кухненските чекмеджета има тиксо, но съдейки по звука, онова чудо в тоалетната бе доста силно — като грамадна риба или нещо от тоя род. Тиксото нямаше да свърши работа.
Той стоеше до моторната шейна, оглеждаше се, прокарваше пръсти през косата си (не си бе сложил ръкавици и дланите му вече се бяха вкочанили) и издишаше големи бели облачета пара.
— Мамка му, къде е тоя шибан изолирбанд? — възкликна и стовари юмрук върху тезгяха. Разни кутийки с гайки и пирони се катурнаха и ето ти го изолирбандът — огромната ролка се бе скрила зад кутийките. Джоунси поне десет пъти бе надзъртал тук, без да го види.
Грабна го, пъхна го в джоба на якето си — добре, че го беше облякъл, макар да не се бе потрудил да го закопчее — и тръгна към хижата. В този миг Бобъра се разпищя. Като го викаше одеве, гласът му почти не се чуваше, но сега писъците му отекваха със страшна сила, бяха писъци на човек, раздиран от болка.
Джоунси хукна към задната врата.
8
Майката на Бобъра цял живот все повтаряше, че тия клечки за зъби ще го довършат, но със сигурност не си бе представяла подобно нещо.
Както си седеше върху капака, той заровичка в горния джоб на гащеризона си да търси клечка, но не намери ни една — бяха разпилени по пода. Две-три бяха паднали встрани от кръвта, но за да ги достигне, трябваше да стане от тоалетната — да се надигне и да се протегне.
Той се замисли. Джоунси му бе заръчал да не мърда, но онова в тоалетната чиния със сигурност вече се е разкарало — „спуснало се е на голяма дълбочина“, както се казваше във военните филми за подводници. Дари да не е, той ще се понадигне само за една-две секунди. Ако онова скочи, той моментално ще се стовари с цялата си тежест на капака, че може и да му прекърши гнусното люспесто вратленце (ако, разбира се, изобщо има такова).
С копнеж се взря в клечките. Досами краката му имаше три-четири и можеше да ги вземе, но нямаше никакво намерение да ги лапа така окървавени, особено като се има предвид откъде е изтекла кръвта. Но имаше и друга причина. Това странно мъхесто нещо, дето поникваше от кръвта и вече беше плъзнало по фугите между плочките — сега личеше съвсем ясно. Растеше и по клечките… но не и по онези, дето бяха паднали на сухо. Ако някога в живота си бе изпитвал крещяща нужда да сложи нещо в устата си — да гризе късче стругована дървесина — то бе именно сега.
— Мамка му! — промърмори, наведе се и протегна ръка. Почти докосваше най-близката чиста клечка с връхчетата на пръстите си. Напрегна се и се надигна. Сграбчи клечката — „а, докопах ли те най-сетне“ — но в този миг нещо се блъсна в затворения капак, удари го по топките и той залитна напред. В последен отчаян опит да запази равновесие, се вкопчи в завесата, но тя се откачи и металните пръстени издрънчаха. Подхлъзна се в кръвта и се просна на пода, сякаш го бяха катапултирали. Капакът на тоалетната се отвори с такъв замах, че порцелановото казанче се пропука.
На гърба на Бобъра се стовари нещо мокро и тежко. Нещо като опашка, гигантски червей или отсечено пипало се провря между краката му и като питон се вкопчи в топите му… Той изпищя и вдигна глава — от кръвта върху плочките под долната му устна като алена татуировка се бяха отпечатали две кръстосани линии. Съществото, изскочило от тоалетната, лежеше върху гърба му като навит на руло дишащ килим, който изведнъж зацвърча.
Бобъра изкрещя и се повлече по корем към ваната, после с мъка се изправи на четири крака, опитвайки се да се отърси нещото от гърба си. Пипалото между краката му отново го стисна и нещо изпука в слабините му; силната болка беше като мъгла, която падна пред очите му.
„Господи, Исусе Христе откачени, това май беше едната ми топка“ — рече си той.
Плувнал в пот и с провесен език, той направи единственото, което му хрумна — обърна се по гръб, опитвайки се да размаже върху плочките онова чудо. То изцвърча право в ухото му и се загърчи. Бобъра го сграбчи за опашката, извиваща се между краката му — отгоре мека и гладка, отдолу бодлива, сякаш покрита с кукички от сплъстени косми. И влажна. От вода? От кръв? От двете?
— Ааааа! Ааааа! Пусни ме, мамка ти! Ебаси, пусни ме! Шибаните ми топки! Мааамка му!
Но преди да успее да подпъхне длан под опашката, във врата му се забиха зъби, остри като игли. Той нададе вой, надигна се и онова падна на гърба му. Той се помъчи да се изправи, като си помагаше с ръце, защото краката не го държаха. Подът се бе превърнал в ледена пързалка, тъй като мътната вода от пропуканата тоалетна чиния се смесваше с кръвта на Маккарти.