Когато най-сетне съумя да се изправи, забеляза някакво същество, увиснало на вратата. Приличаше на родена без крака невестулка с дебела червеникаво-златиста опашка. Вместо глава имаше буца плът, от която се взираха черни очи.
Долната половина на буцата зейна, разкривайки остри зъби. Чудовището се стрелна към бобъра като змия, прикрепяйки се с голата си опашка към дръжката на вратата. Той изкрещя и закри лицето си с длан. В миг три пръста изчезнаха — остана само кутрето. Не изпита болка — или може би нечовешката болка от продупчения тестис поглъщаше цялото му внимание. Понечи да отстъпи, но се блъсна в тоалетната чиния.
„И това чудо е било в него? — мисълта прелетя през съзнанието му като бърза птица. — Това е било вътре в него?“
В този миг гадината се хвърли върху него, черните очички яростно проблесваха, от зейналата уста стърчаха зъби като костни иглички. Някъде отдалеч, сякаш от друга вселена, където все още може би крееха останки от човешки разум, Джоунси го викаше, но вече бе закъснял, безвъзвратно закъснял.
Гадината се пльосна върху гърдите му. Вонеше като дъха на Маккарти — смрадлива смесица от петрол, етер и метан. Мускулестия камшик се уви около кръста на Бобъра. Главата се стрелна напред, острите зъби захапаха носа му.
Той запищя, заудря го с юмруци и политна върху тоалетната чиния. Когато гадината изскочи одеве, капакът и дъската се бяха отметнали. Той се стовари върху порцелановата чиния, строши я и пропадна вътре, а чудовището, обвило пипалото си около кръста му, гризеше лицето му.
— Бобър, Бобър, какво за Бога…
Гадината се вдърви — буквално като оная работа на мъжете. Хватката на пипалото се затегна, после се отпусна. Закърнялата глава рязко се извърна по посока на гласа сред кървава мъгла, премрежваща погледа му, Бобъра различи стария приятел от детинство: Джоунси стоеше на прага и глуповато се пулеше, стискайки ролката изолирбанд („вече въобще не ни трябва“) в отпуснатата си ръка. Беше безпомощен, скован от ужас, осъзнавайки, че ще бъде следващата жертва.
— Джоунси, махай се оттук! — изкрещя бобъра, задавяйки се от кръвта в гърлото си. Долови, че онова се кани да скочи, и приклещи в любовна прегръдка пулсиращото му тяло. — Изчезвай! Затвори вратата! Из… — „Изгори го — искаше да каже. — Заключи го, заключи ни, изгори го живо, а пък аз ще го прегръщам и ако в предсмъртния си миг подуша миризмата на горящата му козина, ще умра щастлив.“ Но гадината бе твърде силна, а проклетият Джоунси стърчеше опулен на прага и досущ приличаше на Дудитс — слабоумен, без никакви надежди за подобрение. Чудовището отново стрелна към лицето му закърнялата си глава и преди болката да го разкъса за последен път, в съзнанието му пробегна недовършена мисъл: „Тия проклети клечки, дявол го взел, мама все ми казваше…“
Пред очите му изригнаха червени и черни цветя, някъде отдалеч дочу собствените си предсмъртни писъци.
9
Джоунси видя, че Бобъра седи на тоалетната чиния, а нещо като гигантски червено-златист червей се е впило в него. Извика и съществото се обърна към него — нямаше истинска глава, само черни като на акула очи и ужасно много зъби… от които стърчеше нещо. Изтръпна от ужас, като осъзна, че кървавото парче плът е носът на Бобъра.
„Бягай! — писна вътрешния му глас и веднага се поправи: — Спаси го! Спаси Бобъра!“
Командите бяха противоречиви, поради което той се вцепени, изпълнен със странното усещане, че тежи половин тон. Чудовището в прегръдките на Бобъра издаде звук, наподобяващ цвърчене, което предизвикваше асоциация с нещо, случило се преди време и отдавна забравено.
Бобъра му закрещя да се маха, да затвори вратата; викът му сякаш подсечи чудовището, че изоставило работата си, и този път се впи в очите му — в очите, мамка му, а той се сгърчи и запищя, притискайки към себе си гадината, която цвърчеше и гризеше ли, гризеше, а опашката й стягаше хватката около кръста му — докато измъкна ризата му и се вмъкна в гащеризона му. Краката се загърчиха, токовете на ботушите му разплискваха кръвта, сред която никнеше отвратителния мъх… Разпространяваше се толкова бързо, че вече бе плъзнал из цялото помещение, мамка му.
Бобъра за последен път отметна глава назад и гадината се откопчи от прегръдката му миг преди той да се катурне във ваната върху Маккарти. Гадината падна на пода и запълзя — по дяволите, каква скорост развиваше — право към Джоунси. Той отстъпи и хлопна вратата миг преди онова да се удари в нея със същия трясък като одеве, когато се блъскаше в затворения капак на тоалетната чиния. От силния удар касата на вратата се разтресе. В светлината, която се процеждаше изпод прага, пробягваха сенки, очертаващи отривистите движения на гадината, която след миг пак се хвърли към дървения плот. Първата мисъл на Джоунси беше да изтича за стол и да подпре вратата, но това бе чиста глупост, както казваха неговите студенти, съвършено безмозъчна идея, тъй като вратата се отваряше навътре, не навън. Въпросът бе дали гадината разбира предназначението на дръжката и дали може да се докопа до нея.