Онова нещо сякаш прочете мислите му — кой казва, че е невъзможно? — и запълзя по вратата; изведнъж валчестата дръжка помръдна, сякаш някой се опитваше да я завърти. Каквото и да бе това същество, притежаваше неимоверна сила. Джоунси стисна с две ръце топката. В един ужасен миг натискът продължи да се усилва и той бе сигурен, че онова ще успее да я завърти — на косъм бе да изпадне в паника и да побегне.
Но го възпря мисълта колко бързо се придвижваше гадината. „Ще ме настигне, преди да съм стигнал и до средата на дневната — рече си той, питайки се защо им е притрябвало толкова голяма стая. — Ако ме настигне, ще пропълзи нагоре по крака и право върху…“
Стисна валчестата дръжка с такава сила, че сухожилията на ръцете и шията му се изпънаха като въжета и се озъби от напрежение. Досети се, че ако все пак се опита да избяга, болката в хълбока ще го забави; беше си останал полуинвалид благодарение на пенсионирания професор, шибания изкуфял дъртак, дето въобще не трябваше да кара кола, много благодаря, господин професор, направо хиляди шибани благодарности; като не може нито да избяга, нито да удържа вратата, какво следва?
Ще го сполети съдбата на Бобъра, разбира се. Носът на Бобъра стърчеше набучен на зъбите му като шиш кебап.
Джоунси ужасено изстена, без да отслабва хватката си. За миг натискът се усили, после изведнъж престана. Иззад тънката дървена плоскост долиташе яростния вой на гадината. Долавяше се вонята на течност за карбуратор, подобна на миризмата на етер.
Джоунси се запита как ли онова се държи на вратата? Нямаше крайници, поне той не успя да забележи подобни органи, освен червеникавото подобие на опашка, тъй че как…
От другата страна долиташе приглушено пукане и съскане — точно пред лицето му, ако се съди по звука — и в този миг той разбра. Държи се на зъбите си. Откритието го изпълни с неописуем ужас. Това чудо е било в Маккарти, бе абсолютно сигурен. Развивало се е в тялото му като гигантска тения от филм на ужасите. Като тумор, само че със зъби. А когато е пораснало достатъчно и е било готово да премине към по-големи и по-вкусни неща, така да се каже, просто си е прогризало път навън.
— О, не, о, не — почти през сълзи промълви с разтреперан глас.
Дръжката започна бавно да се завърта в обратна посока. Джоунси буквално го виждаше как виси, залепено на вратата, впито в дървесината като пиявица, а опашката или пипалото му с примка накрая като бесило се увива около топката, и дърпа…
— Не, не, не — изпъхтя и се вкопчи във валчестата дръжка. Всеки момент щеше да я изпусне. Лицето и дланите му бяха облени в пот.
Пред ужасения му поглед във вратата се появиха малки подутини, показваше къде са впити зъбите на гадината и неуморно, безспирно работят, впивайки се все по-дълбоко. Скоро ще пробие вратата (ако, разбира се, преди това не изпусне топката) и в действителност ще се окаже лице в лице с острите костни игли, които бяха откъснали носа на приятеля му.
Което го накара да проумее: Бобъра е мъртъв.
— Ти го уби! — изкрещя на гадината, увиснала от другата страна. Гласът му трепереше от ужас и мъка. — Ти уби Бобъра!
Страните му горяха, а сълзите, които рукнаха по лицето му, бяха още по-горещи. Бобъра с черното кожено яке („Какви ципове имаш само!“ — бе възкликнала майката на Дудитс в деня, в който се запознаха); Бобъра, който на абитуриентския бал се натряска до козирката и скръстил ръце на гърдите си, заигра казашки танц; Бобъра, който на приема по случай сватбата на Джоунси и Карла сграбчи младоженеца и отривисто му зашепна: „Да бъдеш щастлив, братче. Щастлив за всички ни.“ Тогава за пръв път разбра, че Бобъра не е щастлив — за Хенри и Пит знаеше, при тях въпросът никога не е подлежал на съмнение, но Бобъра? А сега той бе мъртъв, с обезобразено, безносо лице, проснат във ваната върху проклетия Маккарти.
— Ти го уби, гад мръсна! — изкрещя на издутините по вратата — отначало шест, после девет, и като че ли вече цяла дузина, мамка му.