Чудовището сякаш се изненада от тази ненадейна ярост и натискът върху топката на вратата в посока, противоположна на часовниковата стрелка, пак отслабна. Джоунси напрегнато се огледа за предмет, който да му е от помощ, но не видя нищо и сведе поглед към пода. Изолирбандът се търкаляше в краката му, но каква полза от него? Дори да успее да се наведе и да го грабне, какво ще го прави? За да размотае лента, трябва да използва и двете си ръце, а за да я накъса на парчета ще трябва да използва зъбите си, но дори да разполагаше с достатъчно време, какъв е смисълът, щом едва удържа на натискът отвътре?
Топката отново се завъртя. Джоунси я задържа, но вече губеше сили — сякаш адреналинът в мускулите му се разграждаше и постепенно се преобразуваше в олово, потните му длани се хлъзгаха, на всичко отгоре го тормозеше и тоя проклета воня на етер, вече съвсем ясно осезаема и някак пречистена, без примеси на отпадъчни елементи и газове от тялото на Маккарти. Но как е възможно да прониква толкова силно иззад вратата? Как е възможно, освен ако…
За части от секундата преди металната пръчка, свързваща двете топки, да се прекърши и вратата да се отвори с трясък, на Джоунси му се стори, че наоколо изведнъж притъмня, като че ли някой се бе промъкнал зад гърба му и препречваше светлината и пътя към задната врата…
Металната пръчка се прекърши. Дръжката остана в ръцете на Джоунси и вратата се отметна под тежестта на увисналото на нея същество. Той изкрещя и изпусна топката, която отхвръкна встрани.
Обърна се и се озова пред сив човек.
Той — то — бе извънземно същество, но в известен смисъл му беше познато. Беше виждал негови изображения в стотици телевизионни предавания за „паранормални явления“, на първа страница на хиляди таблоиди (от онези, които крещят в лицето ти трагикомичните си сензации, когато си приклещен на опашката в супермаркета), във филми като „Извънземното“, „Близки срещи от третия вид“ и „Огън в небето“: господин Сив, неизменна част от досиетата Х.
Всички тези изображения имаха поне една вярна черта с оригинала — огромни черни очи, досущ като очите на гадината, която си бе прегризала тунел в задника на Маккарти, пък и устата се доближаваше до действителната — една загатната цепка, нищо повече — но сивата кожа беше сбръчкана и провиснала като на издъхващ от старост слон. От бръчките се процеждаше жълтеникаво-бяла, подобна на гной течност, каквато се стичаше като сълзи и от ъглъчетата на безизразните му очи. Течността образуваше петна и съсиреци по целия под на голямата стая, по килимчето под капана за сънища и чак до задната врата, през която съществото беше влязло. Откога ли е тук господин Сив? Дали е бил навън, когато Джоунси е тичал към задната врата, стискайки безполезната ролка изолирбанд?
Не знаеше. Знаеше само, че господин Сив е на умиране и че трябва да мине покрай него, тъй като онази гадина в банята току-що бе паднала на пода. Скоро ще е по петите му.
Марси — каза господин Сив.
Говореше съвършено отчетливо, макар че едва загатнатата му уста въобще не помръдна. Думата отекна в съзнанието на Джоунси, на същото онова място, където се вклиняваха риданията на Дудитс.
— Какво искаш?
Гадината вече се увиваше около прасците му, но той не я забелязваше. Почти не обърна внимание как онова се сви в босите, безпръсти крака на сивото човече.
Моля ви, престанете — отекна гласът на господин Сив сред мислите на Джоунси. Прещракването. Нещо повече — Дирята. Понякога я виждаше, понякога я чуваше — както онзи път гузните мисли на Дефюниак. — Не издържам повече, искам инжекция, искам Марси!
„Смъртта му призовава — рече си Джоунси. — Изпусна ме на улицата, изпусна ме и в болницата — макар и през една-две стаи — и оттогава все ме издирва. Най-сетне ме намери.“
В този миг главата на сивото същество се пръсна и от нея излетя червено-оранжев облак вонливи частици с дъх на етер.
Джоунси ги вдъхна.
Осма глава
Робърта
Вече със съвсем побеляла коса, вдовица на петдесет и осем години (но все същата жена-птичка, която обичаше басмени рокли на цветенца — някои нещо оставаха неизменни), майката на Дудитс седеше пред телевизора в партерния апартамент, в който се бяха преместили да живеят. След смъртта на Алфи продаде къщата на Мейпъл Лейн. Спокойно можеше да я поддържа — Алфи им остави много пари, освен това имаше голяма застраховка живот, а към всичко това се прибавяше делът й във фирмата за вносни авточасти, която бе основал още през 1975 г. — но жилището бе твърде голямо, пък и в стаите, в които Дудитс прекарваше основна част от времето си, витаеха твърде много спомени. На горния етаж се намираше спалнята, където с Алфи спяха и разговаряха, крояха планове и правеха любов. Отдолу пък бе стаята за игри, в която Дудитс и приятелите му бяха прекарали толкова много следобеди и вечери. Робърта смяташе, че момчетата са били изпратени от бог — ангели с добри сърца и каруцарски език, които очакваха от нея да повярва, че когато Дудитс започна да казва „бати“ всъщност искал да произнесе Фади и най-сериозно я убеждаваха, че така се казвало новото кученце на Пит, дето било кръстено на Елмър Фад от „Бъгс Бъни“. Естествено тя се преструваше, че им вярва.