— Можете ли поне да потвърдите, че произходът на катастрофиралия апарат не е чуждестранен, нито… извънземен? — запита някакъв млад репортер.
— Още не са ми телефонирали извънземни — засмя се Курц. Повечето репортери също се засмяха и явно никой освен Робърта, която гледаше репортажа в апартамента си в Уест Дери Ейкърс, не осъзна, че въобще не е отговорил на въпроса.
— Можете ли да потвърдите, че районът на Джеферсът Тракт е поставен под карантина? — последва друг въпрос.
— В момента не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля твърденията. Работим усилено по разследването. В настоящия момент, дами и господа, вашите долари на данъкоплатци работят във ваша полза — отсече в заключение и се запъти се към маркирания с огромен бял надпис „НВП“ хеликоптер, чиито витла бавно се въртяха.
Водещият обясни, че репортажът бил от 9:45 ч. същата сутрин. Следващият видеоматериал — подскачащ образ, заснет с ръчна видеокамера — бе заснет от чартърен самолет „Чесна“, изпратен от новинарския отдел на канал 9 на мястото на събитието — Джеферсън Тракт. Очевидно полетът бе затруднен от сериозни турболенции, пък и валеше силен сняг, но не толкова, че да скрие двата хеликоптера, които изникнаха отнякъде и притиснах самолета от двете страни като огромни кафяви водни кончета. Вървеше радиоемисия, но поради пращенето почти нищо не се чуваше и Робърта зачете текста, изписан с жълто в долния край на екрана: „Този район е затворен. Върнете се в базата. Повтарям, районът е затворен. Върнете се в базата!“
Дали затворен и под карантина е едно и също? Робърта предполагаше, че е така, макар че от хора като Курц спокойно можеше да се очаква да увъртат, хващайки се за думите. Надписите на охранителните хеликоптери ясно личаха: НВП.
Пилотът на чесната попита:
— По чия заповед се провежда тази операция?
Отговорът гласеше:
— Връщайте се в противен случай ще бъдете принудени със сила.
Самолетът наистина се върна. Говорителят уточни, че междувпрочем горивото му било на привършване, сякаш това обясняваше всичко. Оттогава все повтаряха все едно и също, макар да го обясняваха като „ново включване от мястото на събитието“. Репортерите на големите телевизии още били на път към Джеферсън Тракт.
Робърта тъкмо ставаше да изключи телевизора — репортажите започваха да я изнервят — когато Дудитс изпищя. Сърцето й едва не спря, след което заби двойно по-бързо. Извърна се толкова рязко, че блъсна масичката пред креслото — което навремето беше на Алфи, но сега бе нейно — и преобърна чашата с кафето. Течността заля програмата на телевизията, удавяйки в кафява локва участничките в концерта на сопраните.
Писъкът бе последван от пронизително, истерично хлипане на млако дете. Макар и прехвърлил трийсетте, Дудитс щеше завинаги да си остане дете.
За миг тя се вцепени, безсилна да помръдне. Най-сетне съумя да се раздвижи, искрено желаейки Алфи да бе тук… даже по-добре някое от момчетата. Те отдавна вече не бяха момчета, разбира се — само Дудитс оставаше момче, синдромът на Даун го бе превърнал в Питър Пан и скоро щеше да отпътува за страната на Никога.
— Ида, Дуди! — извика тя и хукна към неговата стая, но докато прекосяваше хола с разтуптяно сърце, изпитвайки познатите ревматични болки в таза, изведнъж се почувства остаряла. Тя никога нямаше да отпътува за страната на Никога.
— Мама идва, мама идва!
Дудитс плачеше, та се късаше. Първия път, когато венците му прокървиха, след като си изми зъбите, плака, но никога не пищеше, а така не беше ревал от дете — надавайки тези налудничави стонове, които сякаш разкъсват мозъка. Туп-туп, туп-туп, туп-туп.
— Дуди, какво има?
Влетя в стаята и се втренчи в него, до такава степен убедена, че е получил кръвоизлив, че отначало действително й се привидя кръв. Но после осъзна, че той се поклаща в подвижното си болнично легло, облян в сълзи. Очите му грееха с все същия изумруден блясък, но беше мъртвешки блед. Косата му бе окапала — прекрасната му руса коса, с която й напомняше на Арт Гарфънкъл на млади години. Слабата зимна светлина, която струеше през прозореца, се отразяваше в голото му теме, от шишенцата, строени на нощното шкафче (съдържаха какви ли не таблетки против инфекции и против болки, но нито едно лекарство, което да спре или поне да забави процесите в тялото му), в изправената отстрани метална стойка за системи.