На пръв поглед нямаше причина за почти гротескната болка, изкривяваща лицето на Дудитс.
Тя седна до него, сграбчи неуморно удрящата се по завивките ръка и я притисна до гърдите си. Дланта му беше студена като лед. Робърта помнеше как едно време, още като ученичка в гимназията, четеше „Дракула“ и изпитваше някак приятен страх, прерастващ в ужас, когато си легнеше, изгасеше лампите и спалнята й се изпълваше със сенки. Успокояваше я мисълта, че вампирите не съществуват, но вече не смяташе така. Със сигурност съществуваше поне един вампир, далеч по-ужасен от трансилванкия граф — името му бе не Дракула, а левкемия, и никакви оръжия не можеха да нанесат смъртоносен удар в сърцето му.
— Дудитс, Дуди, кажи миличък, какво има?
Сгушен в прегръдките й, той отново нададе писък и този път Робърта мигновено забрави за Джеферсън Тракт, косата й настръхна и кръвта й се вледени.
— Оо-ъъ уу-ааа! Оо-ъъ уу-ааа!
Нямаше нужда да го кара да повтори или да изрече по-ясно — цял живот го бе слушала и прекрасно разбираше:
„Бобъра умря! Бобъра умря! О, мама, Бобъра умря!“
Девета глава
Пит и Беки
1
Пет, който лежеше в засипания със сняг коловоз, крещя, докато остана без дъх; после се опита да преодолее болката, да намери някакъв разумен компромис. Не успя. Ненадейна и умопомрачително силна, тази болка не допускаше никакви компромиси. Не бе и подозирал, че съществува подобно непоносимо страдание — да бе знаел, несъмнено щеше да остане при жената. При Марси, макар че тя не се казваше Марси. Почти се досещаше как се казва, но какво значение има? В момента се намираше в беда, парализиран от пулсиращата кошмарна болка в коляното, от която се обливаше в пот.
Трепереше сред снега, захвърлил встрани найлоновата торба с надпис „Благодарим ви, че избрахте да пазарувате при нас“. По едно време се пресегна да провери дали не са останали една-две здрави бутилки, но като помръдна, коляното му сякаш се разкъса, причинявайки му болка, в сравнение с която досегашните мъки изглеждаха незначителни. Изпищя за последен път и загуби съзнание.
2
Като се свести, не можа да определи колко време е минало — съдейки по светлината, надали е било много, но краката му се бяха вкочанили, дланите също започваха да се сковават от студа, макар да носеше ръкавици.
Лежеше на хълбок, до него найлоновата торба се въргаляше всред замръзваща кехлибарена локва разтопен сняг. Болката в коляното бе позаглъхнала — сигурно и то се беше вдървило от студ — и Пит установи, че способността му да мисли се е възобновила. Което бе много добре предвид обстоятелствата. Предстоеше му да се върне при заслона, при това без чужда помощ. Ако останеше да чака Хенри да се върне с моторната шейна, има голяма вероятност да се превърне в ледена Питулка — ледена Питулка с голяма торба строшени бири, благодарим ви, че пазарувахте при нас, шибан алкохолик такъв, много ви благодарим. Пък трябва да мисли и за жената. Нищо чудно да вземе да умре, и то само заради пиячката на Пит Мур.
Извърна погнусен поглед от торбата. Нямаше как да я запрати в горите — не можеше да рискува отново да събуди позадрямалата болка в коляното. Затова я зари със сняг, както правят кучетата, и запълзя по снега.
Явно коляното му все пак не се беше вкочанило. Стиснал зъби, пит пълзеше на лакти, като се оттласкваше със здравия си крак, а косата му падаше в очите. Не се виждаха никакви животни — паническото бягство явно беше приключило, бе останал сам и в тишината отекваше само задъханото му пъхтене и сподавените болезнени стонове. Под мишниците и по гърба му се стичаше пот, но не чувстваше вкочанените си крайници.
Замалко щеше да се откаже, но по следата на пътя зърна в далечината огъня, който бяха запалили с Хенри. Едва пламтеше, но още не беше съвсем угаснал. Пит запълзя натам и всеки път, когато засегнеше навехнатото си коляно и кракът му се раздираше от болка, се утешаваше с мисълта за благословената топлина на огъня. Движението му причиняваше неописуема болка, но за Бога, толкова искаше да стигне до заслона. Нямаше никакво желание да замръзне насред снега.
— Ще успея, Беки — мърмореше си той. — Ще успея, Беки. — Бе изрекъл името й поне десет пъти, докато се усети, че го знае.
Като наближи заслона, спря да провери колко е часът и се намръщи. Часовникът му показваше единайсет часа, което бе пълен абсурд — помнеше, че го погледна, преди да тръгне от скаута, а тогава показваше дванайсет и двайсет. Задържа поглед върху циферблата и откри причината за възникналото смущение. Голямата стрелка описваше неравномерни, конвулсивни подскоци в обратна посока. Не се изненада особено от откритието си. Любопитството му към необикновените феномени се бе изпарило. Вече дори кракът не бе основната му грижа. Умираше от студ и докато пропълзяваше последните петдесет метра до угасващия огън, по цялото му тяло пробягваха конвулсивни тръпки.