Жената не беше на мястото, на което я беше оставил. Лежеше оттатък огъня, сякаш бе изпълзяла към натрупаните съчки, но не й бяха достигнали силите.
— Здрасти, мила, прибрах се — изпъхтя Пит. — Имах малко неприятности с коляното, но се върнах. Обаче ти си виновна за проклетото коляно, Беки, тъй че въобще не ми мрънкай, разбра ли? Беки — нали така се казваш?
Може би, но тя не отвърна. Лежеше неподвижно и се пулеше насреща му. Пак се виждаше само едното й око, но дали одевешното или другото, Пит не знаеше. Пък и вече не му се струваше толкова страшно, може би защото в момента имаше други грижи. Например огънят. Вече угасваше, но отдолу имаше доста жарава. Ще го стъкне отново с много съчки и ще си лежи тук с новата си приятелка Беки (само че по посоката на вятъра, за Бога, че тия газове бяха отврат). И ще чака да дойде Хенри. Не за пръв път Хенри ще го измъкне от кашата, дето я е забъркал.
Изпълзя към жената и купчинката съчки зад нея — доближи достатъчно, за да усети характерната миризма на етер — и разбра защо погледът й вече не го тревожеше. Беше угаснал… тя — също. Около кръста и хълбоците й снегът се втвърдяваше като тъмночервена коричка.
Пот спря, подпря се на лакти, макар че ръцете вече го боляха от пълзенето — и я заразглежда, макар че вече не изпитваше особен интерес към нея; във всеки случай гледката не го развълнува повече от стрелката на часовника, която се въртеше наобратно. Искаше му се само да разпали огъня и да се стопли. Друг път ще размишлява за жената. Например следващия месец, когато ще си седи в собствената си дневна с чаша горещо кафе в ръка, а коляното му ще бъде гипсирано.
Най-сетне се добра до дървата. Бяха останали само четири цепеници, но доста големи. Хенри може и да се върне, докато догорят, а преди да тръгне да търси помощ, ще събере още. Милият Хенри, който отказваше да смени старомодните си очила с рогови рамки с меки контактни лещи или да се подложи на операция с лазер.
Съзнанието на Пит се опита да извика спомена за преобърнатия джип и лъхащия в купето аромат на одеколон, какъвто Хенри всъщност не бе използвал, но той прогони мисълта. „Хайде да не ходим там“ — както казват децата. Стига вече с тия призрачни миризми и спомени за Дудитс. И без това му беше дошло нанагорно.
С мъка нахвърля дървата едно по едно в огъня, като всеки път изтръпваше от болката в коляното, но се зарадва на облака искри, които летяха като обезумели светулки към нагънатия ламаринен покрив на заслона, където угасваха.
Хенри скоро ще се върне. Беше се вкопчил в тази мисъл. Хенри скоро ще се върне, само трябва да гледа огъня и да се крепи с тази мисъл.
„Не, няма да се върне. Защото в Бърлогата става нещо. Свързано с някакъв си…“
— Рик — изтърси гласно, взрян в пламъците, които тъкмо облизваха цепениците.
Помагайки си със зъби, изхлузи ръкавиците си и протегна ръце към огъня. Раната на дясната длан, където се беше порязал от строшените бирени бутилки, бе доста дълбока. Ще му остане белег, но какво от това? Какво е един белег, като имаш верни приятели? А те са приятели, нали така? Н-да. Старата банда от Канзас Стрийт, Пурпурните пирати с пластмасовите мечове и лазерните играчки-пистолети като на героите от „Междузвездни войни“. Някога бяха извършили героично дело… дори две, ако се брои спасяването на малката Рикънхауър. Тогава даже публикуваха снимките им във вестника, тъй че какво са няколко белега? И какво от това, че може би веднъж — условно казано — бяха убили човек? Защото, ако имаше някой, който заслужава да бъде убит…
Насили се да прогони този спомен.
Но виждаше Дирята. Независимо дали това му харесваше или не, я виждаше, при това не му се беше явявала толкова ясно от години. Виждаше и Бобъра… внезапно чу гласа му:
„Джоунси, братче, тука ли си?“
— Не ставай, Бобър — промърмори, загледан в избуяващите пращящи пламъци. Огънят се бе разгорял, топлината го удряше право в лицето и го приспиваше. — Стой на място и не мърдай. Просто… нали знаеш, не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад.
Какво точно означаваше всичко това? „Какви са тия дрън-мрън?“ — както казваше самият бобър, когато бяха деца — съвършена безсмислица, която обаче ги подлудяваше от смях. Пит долавяше, че стига да иска, би могъл да разбере, защо Дирята се виждаше съвсем ясно. Мярнаха му се сини плочки, синя найлонова завеса за баня, яркооранжева шапка — шапката на Рик; долавяше, че лесно може да научи и останалото. Не знаеше дали това се случва в бъдещето, в миналото или в настоящия миг, но ако искаше, можеше да…